Политиците, които забравихме: Александър Стамболийски
Александър Стамболийски е български политик. Депутат е в 14-то и 16-20-то Обикновено народно събрание и в 5-то Велико народно събрание. Лидер е на БЗНС.
Роден е на 1 март, 1879 г. в село Славовица, област Пазарджик. Учи в земеделското училище в Садово от 1893 до 1895 година и в Лозаро-винарското училище, което завършва през 1897 г. Учител му е основателят на Българския земеделски съюз Анко Забунов. През 1899 година участва в учредителния конгрес на БЗНС. През следващите години учи философия в Хале и агрономия в Мюнхен, но прекъсва образованието си, поради заболяване от туберкулоза.
След завръщането си в България се захваща с политическа дейност. През 1908 г. е избран за народен представител от БЗНС. Стамболийски се превръща във фактически водач на партията. Под негово въздействие БЗНС провъзгласява лозунга за самостоятелна селска власт, която трябва да защитава „общоселските интереси”. За разлика обаче от марксизма той пропагандира, че обществото се дели не на класи, а на съсловия. Тъй като най-голямото съсловие в България е селското и тъй като държавата съществува и се развива благодарение на неговия труд, то и политическата власт следва да бъде в неговите ръце. Така ще бъде осигурено народовластие. Смята, че в интерес на селското съсловие е необходимо да се проведат коренни реформи в полза на развитието на дребната собственост и производство, като заедно с това ще се отхвърли и експлоатацията на селото от града.
Републиканец и пацифист по убеждения той остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 година и на участието на България в Първата световна война. През 1915 година след скандал с цар Фердинанд е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. Три години по-късно обаче по време на Войнишкото въстание (бунт на дезорганизирани и дезертирали части от българската армия, отстъпващи към София след поражението при Добро поле) е освободен и е изпратен, заедно с други политици, да води преговори с участниците във въстанието за мирно разрешаване на конфликта. Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов той решава да оглави въстанието и бива провъзгласен за председател на т. нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива до декември 1918 г., когато е амнистиран заедно с повечето участници.
През януари 1919 г. Стамболийски се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров. На 27 ноември същата година подписва Ньойския мирен договор, след което, според слуховете, счупва писалката си. След проведените на 21 май, 1920 г. избори, правителството е съставено само от представители на БЗНС. То се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установява приятелски отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци. Подкрепя идеята за създаване на Федерация на южните славяни,което води до обтягане на отношенията с ВМРО.
Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са спорни – поземлена реформа, свързана с ограничение на размера на поземлената собственост; въвеждането на трудова повинност, поради наложеното ликвидиране на армията; опростяването на правописа. На практика е наложена земеделска диктатура, крепена от т. нар. Оранжева гвардия (паравоенни отряди от привърженици на БЗНС).
Към началото на 1923 г. режимът губи влияние извън средите на българското селячество. На 4 февруари е извършен неуспешен атентат на ВМРО срещу Стамболийски и министрите Александър Оббов, Петър Янев и Цанко Бакалов в ложата на Народния театър. Подписването на Нишката спогодба от 23 март, 1923 г. с Кралството на сърби, хървати и словенци за „обезопасяването на границата” между двете държави прелива чашата на търпението. Носят се слухове, че са водени тайни преговори за Балканска федерация, в която България ще е под егидата на Сърбия. Срещу него са настроени голяма част от интелигенцията, македонските организации, белогвардейците, военните, буржоазните партии, комунистите. На 9 юни, 1923 г. е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз с подкрепата на буржоазните партии и царя.
По време на преврата Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не успява да реагира адекватно. Междувременно в страната избухват стихийни селски вълнения, останали в историята като Юнско въстание. Най-масовите са в Шуменско и Плевен. Плевен дори е частично завзет. В крайна сметка бунтовете са потушени от военния гарнизон и верни на новата власт в София сили.
Стамболийски организира стотици селяни и прави опит за обсада в Пазарджик. Местният гарнизон обаче не се подчинил на законния министър-председател и на 11 юни Стамболийски разпоредил селяните да се пръснат, за да не се стигне до кръвопролития.
Заповедта за залавяне и убийство на Стамболийски е дадена на 10 юни от военния министър Иван Вълков. На 13 юни той е заловен при село Голак и е отведен в Пазарджик. Предаден е на групата на капитан Харлаков, който го отвежда във вилата му в село Славовица. Там той е убит от група членове на ВМРО, водена от скопския войвода Величко Велянов. Родната къща на Стамболийски, както и вилата му в село Славовица днес са музеи.
