История

„Вие си оставате тук, дето всичко е наред за вас, но аз отивам там, дето няма още никакъв ред, дето мене предстои, не една и не един вид борба – борба за народно просвещение, борба за народна йерархия, борба против чуждите религиозни пропаганди, борба против чуждо и несносно политическо владичество”. Тодор Бурмов пред изпращачите от Киевската духовна академия

Тодор Бурмов е български възрожденец, учител, журналист, политик и борец за църковна независимост, министър-председател на първото правителство на Княжество България от 17 юли до 6 декември 1879 година. Макар и просъществувало за кратко време, ролята му е значима. То поставя основите на новата държавност – формират се държавните и местните органи за сигурност и вътрешен ред, създадена е висшата държавна администрация, а под нейно ръководство – окръжната и местна власт.

Тодор Бурмов е роден на 2 януари 1834 година в село Нова махала, област Габрово (днес квартал на Габрово), според някои източници, а според други в село Драгановци, наричано в миналото и Нова махала. Учи в килийното училище в Габрово до 1845 година, когато постъпва в Габровското взаимно училище. Пред 1847 година, едва 13-годишен, заминава за Киев, далеч от близки и роднини, където в продължение на десет години учи в известната Висша духовна академия, която завършва успешно със степен магистър.

След завършването си се завръща в България и става учител в Габровското класно училище. Там, след борба със старите учители и чорбаджии, той въвежда редица образователни реформи – разделя учениците според напредъка, който показват, на по-горни и по-долни класове, като поема преподаването на горния клас, в който са по-силните ученици, въвежда нови предмети и методи на преподаване. Въведените предмети са алгебра, геометрия, физика, реторика и френски език. За първи път са проведени и публични изпити в края на учебната 1857/1858 година, които продължават четири дни. Благодарение на него, след само две години, Габровското училище се превръща в едно от най-модерните класни училища в страната.

Още като учител той активно започва да се занимава и с журналистическа дейност, публикувайки материали в „Цариградски вестник” и списание „Български книжици” (1860-1862), на което става и редактор. На страниците му той поставя въпроса за църковната независимост. Участва в подготовката на Великденската акция и отпечатва специална брошура, озаглавена „Българите и високото гръцко духовенство”, в която аргументира необходимостта от самостоятелна българска църква.

Великденската акция от 1860 година е кулминационният момент в борбата за църковна независимост. На 3 април 1860 по време на тържествената великденска служба в българския храм „Свети Стефан” в Цариград митрополит Иларион Макариполски не споменава името на вселенския гръцки патриарх и на негово място казва "всякое епископство православных", което се произнася само от предстоятеля на автокефална църква. Вместо името на фанариота е произнесено това на султана. Будителите откриват вратичка в канона още от първото българско царство, позволяваща да се произнесе името на самодържеца. По това време суверенът на българските земи е османският султан. По този начин канонът е формално спазен и българските духовници не могат да бъдат обвинени в ерес или отлъчени. Така Иларион Макариополски символично отхвърля властта на патриаршията над българското паство. Великденската акция е предварително замислена от цариградските български църковни дейци и е отговор на неотстъпчивата позиция на Вселенската патриаршия към българските искания, проличала още на църковния събор през 1859-1869 година. Акцията се посреща с небивал ентусиазъм от цариградските българи, както и от целия български народ. В много от българските селища населението заставя духовните владици да се отрекат от Цариградската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски като към глава на Българската църква. С Великденската акция българският църковен въпрос навлиза в решителната си фаза - борба за признаване на независима българска църква.

През следващите няколко години Тодор Бурмов поема издаването на вестник „Съветник” (1863-1865) – първият български партиен орган, изразяващ умереното течение в борбата за независимост. То застъпва тезата, че българският въпрос трябва да се реши чрез преговори и отстъпки, като се избягва разрив с Патриаршията. През 1865 година вестникът е спрян, но Тодор Бурмов продължава да отстоява своите позиции на вестник „Время” (1865-1867). Той подкрепя идеята за освобождение чрез радикални мерки, но поставя акцента не върху самостоятелно освободително движение, а върху ролята на Русия.

Кариерата му на политик започва в Цариград. По време на Руско – Турската война от 1877-1878 г. той е назначен за ковчежник в канцеларията на ръководителя на Временното руско управление княз Черкаски и заедно с него присъства на мирния Санстефански договор. За тази си дейност той е награден от руското правителство с едно от най-високите отличия – орден „Св. Станислав” – втора степен. През 1878 г. е назначен за вице-губернатор на Пловдив, а на следващата година за губернатор на София. Това предопределя блестящата му политическа кариера. Княз Бетенберг го избира за пръв министър-председател на страната, като едновременно с това е и министър на вътрешните работи и управляващ Министерството на народното просвещение. До 1884 г. е един от водачите на Консервативната партия, за която смята, че името не е точно и я определя като партия на „благоразумните”. След това се присъединява към Прогресивнолибералната партия на Драган Цанков. Избиран е за народен представител (1880), за член на Висшия касационен съд (1881) и на Държавния съвет (1881-1883). При либералите Бурмов оглавява министерството на финансите (1884-1886) в правителството на митрополит Климент. През 1886 година се оттегля от политическия живот. Умира на 25 октомври 1906 г. във влака на път от София за Цариград.