От сърце

Често най-красивите думи в един език са тези, които не могат да бъдат преведени. Или поне не точно. Сигурно сте чували симпатични думи като немското Fernweh – чувството на носталгия и копнеж по някое място, на което не си бил, или пък португалското saudade, означаващо копнеж по някого или нещо, което обичаш, но е изгубено.

И още много такива симпатични или пък не чак толкова симпатични, колкото практични думи като италианското culaccino – следата, която една мокра чаша оставя на масата, или шведското pålägg (и съответно датското pålæg и норвежкото pålegg), удобно събиращо в една дума всичко това, което слагаме на сандвича си (а в тази далечна част на Европа то може да е много!).

Една от тези думи, които намирам за изключително красиви, е smultronställe, което на шведски буквално означава поляна с диви ягоди (от smultron - дива ягода и ställe – място). Е, какво толкова необичайно или пък красиво, ще си кажат някои. Дума като дума.

Тя обаче има едно друго значение, което не фигурира из речниците и което я прави толкова красива за мен. Smultronställe за шведите е онова специално място, на което човек открива спокойствие и утеха, онова любимо място, което цени като никое друго и за което копнее.

Независимо дали е любимо кафене, или къщата на баба и дядо на село, която навява толкова спомени от детството. Някое уютно ресторантче или полянка край реката. Оживено място в града или тихо местенце в гората. Няма значение. Smultronställe е онова място, където човек винаги се връща.

Моето smultronställe, моята поляна с диви ягоди, е моят роден край. Долината на розите и тракийските царе с родния ми град Казанлък. С апартамента, в който съм живяла 19 години, по чийто коридор съм правила състезания по пързаляне с терлици с моя най-добър приятел и сестра ми, и в който съм строяла крепости от възглавниците на дивана. Моят роден град с казармата, в която съм влизала тайно през дупка в оградата с приятелите ми; с онова кафене, от което не излизахме, когато пораснахме малко повече.

И моето село със спомените за летата, прекарани там. Спомените за всички дни, прекарани с най-добрия ми приятел; за всичките игри на карти, на които аз и той бяхме комбина (както и в живота) и лъжехме другите деца; за всеки път, когато бях на заветната възраст от около 10 години и му споделях огромните си любовни терзания. Спомените за карането на колело и ожулените колене; за игрите на ръбче, дама и какво ли още не.

Моят роден край, навяващ ми носталгия от изминалото детство, но и щастие, че е било именно такова, каквото беше, е моята „поляна“, а семейството и приятелите, с които съм израснала – моите диви ягоди.

И колкото и да се гордея с моя роден край, съчетаващ у себе си уханието на маслодайни рози и величието на тракийските царе, не ароматното настояще или пък славното минало ме връщат там. Моите диви ягоди го правят.

Е, а кое е вашето smultronställe?