В рубриката на Успелите – На заем от – всяка седмица ще може да четете най-добрите текстове на лайфстайл журналиста и автор Елена Колева, които през годините са излизали на страниците на различни български списания. Още за авторката и нейните текстове може да намерите в блога ѝ wordpark.org.
Лежах на терасата, виновна пред слънцето. Четях „Пяната на дните” на Борис Виан и се чудех защо това не може да бъде моята кариера. Да правя каквото си искам, да живея в свят, в който „вратовръзките се съпротивляват да бъдат пристягани”. Всичките ми приятели бяха на работа, офис писарушки. А аз се чувствах прекрасно без шеф и с приятното усещане, че Interlease могат да ми вземат колата. Отначало това ме гневеше. После осъзнах: животът е изненада.
Когато работиш, те залъгват, че има бъдеще. Винаги ми се е повдигало от думи като „реализация” и „перспектива”. Трябва да призная, че изпитвам страх от автобиографии, интервюта, бюра и групово хрупане на рукола в обедната почивка. Един приятел го нарича АЦЛ – алергия към цивилизования лайфстайл. А сега: кратка ретроспекция на лятото, преди да усетя първите симптоми.
Беше прелъстителна петъчна вечер, още бях в офиса. Дописвах статия за пилотния брой на списанието, за което работех тогава. Всички бяхме нови в работата и повечето още се състезаваха кой ще си тръгне последен. Помолих да ме пуснат по-рано. Под „по-рано” имам предвид някъде към 11 вечерта. Черна точка. Вече обаче бях натъпкала чантата на Fred Perry с бански, кърпа, кецове. С kuponka (една приятелка от чата) щяхме да ходим за уикенда в Белчин, тя имаше вила там. Спомням си, че очаквах да сме само двете и се изненадах, когато пристигнахме: на тревата до басейна две момчета спяха, подпрели глави на раниците си. „Слушай, тези двамата крадат, така си изкарват парите, но на нас нищо няма да ни гепят. Познавам ги, не са лоши момчета.”
Всъщност й вярвах – в повечето случаи kuponka беше магнит за готини хора. През следващите два дни слушахме историите за изпразнени апартаменти и изнасилени офиси, пушехме и се смеехме, разхождайки се боси по хълма. Напълно бях забравила, че чакам отговор от шефа си – от това дали статията беше добра или не зависеше оставането ми на работа. Е, оказа се доста добра и аз си тръгнах от Белчин заедно с егото си. Очакваха ни две дълги години в една стая. 730 дни, разпечатани на ксероксна хартия. А може би трябваше да останем – в сянката на гората.
Гладът за преживявания започваше да ми личи. Нощта не ми стигаше за живот, какъвто искам, нямах време за сън и закъснявах за работа. Kuponka ми липсваше, а на македонски „липсваш ми” е право в десятката: „недостигаш ми”. Сривът се случи по време на една обедна почивка в пицарията близо до офиса. Знаех, че е време да се връщам на бюрото, но наистина исках да си довърша палачинката с мед и сметана. Беше мое право, мамка му. В този момент ми звънна шефът и аз изживях първата си паник атака. Изведнъж получих спазъм на мускулите, пръстите на ръцете ми се свиха на фуния като листата на Срамежлива мимоза. Лекарите му викат „синдром на акушерската ръка”. Ръцете ми просто отказваха да пишат глупости…Стоях така в линейката, докато се отпусна и гледах през прозореца нагоре към офиса. Мислех за времето и неговата цена, а сирената не спираше.
Помня последните думи на бившия ми шеф. Облегнат на колата, която бързо си „купих” на лизинг само с няколко заплати, той ми каза: “Така е по-добре за теб, бягай да изживееш младостта си!” Тогава го псувах на глас, сега мога само да му благодаря. Дългите летни нощи на „Лодки”, „Баба Яга” и в „Билкова”, красотата, неразумните тела на момчетата без проект за живота, калните маратонки, младостта и излежаващите се до късно спомени нямат цена. Тъпото е, че като правиш нещо за пари, желанието ти да го вършиш безплатно се изчерпва. Не ми се пишеше вече, ограничавах се до някой по-умозрителен статус във Facebook. Осъзнах, че най-лесният начин да пропилееш живота си е да пишеш за него.
След като ме уволниха, с kuponka дните започнаха да летят. Пиехме червено вино на „Камбаните” и слушахме песента на света, ехото на всички култури и ценностни системи. Но проклетото чувство за вина винаги стоеше до нас. Един ден двете изтеглихме от нета списък с всички съществуващи професии. Опитахме да си представим, че работим всяка една от тях. Нищо не ни обърна корема, нищо не ни накара да настръхнем. Казахме си: „Окей, ако имаме само този живот, в кой от човешките сектори виждаме космически значими действия, не само такива, които поддържат бита и илюзиите?” Kuponka, която току що беше завършила „Културология” в Софийския, искаше да стане нестандартен гид (естествено, такава професия не съществуваше).
Обясни ми, че това е човек, който не влачи туристите по паметниците, а ги води при други интересни хора. „Пристига чужденецът, иска да се забавлява, но не вярва на всеки срещнат. Не ще и покривки от пазарчето пред „Александър Невски”. Затова хоп – наема мен – някой, който е наясно с околната среда.” Kuponkа така и не срещна подобна обява в Бюрото по труда, така че продължи да къса билетчета в „Червената къща”, да продава закачалки, книги втора ръка, картата на Странджа. От време на време чистеше у един приятел след купони, а също и една аптека в квартала й. Последното нещо, което чух за нея е, че съживява черноморските фарове, част от някакъв международен проект. Образ.
По-важното е, че тя ме запозна с Калин. Един ден ми звънна и каза, че ще къртят плочките на някаква баня в стар апартамент в центъра. Искаше да им помогна и после да си разделим парите. Тук трябва да отбележа, че нито един от нас, никога не е изпитвал истинска нужда от пари. Аз можех да работя при нашите, бащата на kuponka беше шеф на международен търговски и културен център, а Калин имаше полето. Ръцете му още миришеха на мента, кориандър и магарешки трън (селибум). Бране, сушене, пакетиране и товарене на тирове – помагаше на брат си от дете. За останалите работодатели у нас смело твърдеше, че са невротици. Казваше, че офисите са цехове за робски труд. И че работата днес няма нищо общо с работата на хора като Страдивари, Айнщайн, Нютон, овчарите. Казваше, че днес дори лекарството срещу рака би било по-скоро икономическо откритие…
Та къртехме си слънчевата баня с усърдието, с което къртехме плесенясалите си принципи. Шкуркахме мазилката, белосваща лицата ни и слушахме на лаптопа на Калин последния филм, който беше превел – “Future by design.” („Бъдещето като проект”): „Парите са изобретение за удобство, те са нужни за пазаруване. Ако няма вода, цената е висока. Щом открием вода навсякъде, тя е безплатна. Има изобилие, всички сме радостни. Изчезне ли заплахата за оцеляване, имаме ли изобилие, хората ще се насочат към решаването на проблемите, ще мислят и ще творят…” „А как – натъртваше Калин – да постигнем изобилие? Като се излекуваме от амбиции, станем от бюрата си и започнем да работим по-простички, но по-смислени неща. Тогава ще си извоюваме и време.”
Честно, Калин беше бачкал всичко. Беше мил прозорците на няколко небостъргача в Лондон. „Студено е, вятърът те замайва, ръцете ти измръзват, стомахът ти се обръща. Но пък можеш да правиш каквото си искаш в небето – да пушиш, да пееш, да се смееш, да се люлееш, да пикаеш. Да гледаш лицемерието на хората отвън и да миеш стъклата, за да виждат светлината по-лесно.” Беше работил и като мим на някаква улица в Сарагоса – „една от най-свободните професии – плащат ти, за да седиш като пън и да разполагаш с мислите си”. Беше превеждал филми – само онези, в които виждаше смисъл (с изключение на „Птеродактил”, но всеки се навежда понякога). Беше обиколил света на стоп, вдигнал палец за пръв път на 12. Беше се разтворил в света – ето каква беше неговата професия. И после ходете докажете, че това не е работа – разговорите с хиляди хора, идейните трансформации. Та той почти бе станал личен терапевт на приятелите си…И никога, сериозно, никога не остана без пари.
Неусетно Калин ни въведе в Играта. Всеки ден трябваше да бъде различен. Състезавахме се кой ще посее повече смут, кой ще излезе извън мантинелата на живота. Приятелите ни залагаха, после харчехме спечеленото заедно. Всичко беше възможно. Една вечер бяхме толкова опиянени, че решихме да вечеряме на Попа. Опънахме масата, запалихме свещите, отворихме виното. Бяхме намерили една петнайсетгодишна цигуларка в подлеза на ЦУМ и я бяхме помолили да ни посвири. Джанина го направи – „Усещане за жена”, специално за нас. Знаете ли колко ни излезе тази гала вечеря на отрито и върху коремчето на собствения ни град?
Точно двайсет лева. Няколко дни по-късно kuponka предложи да се повозим на „машината на времето”. Всичко, което трябваше да направим, беше да влезем в метрото, облечени като туземци. Хората просто не знаят как да реагират в такива моменти, нямат зададена програма за това. След като охраната не успя да измисли разумна причина защо не можем да стигнем от „Люлин” до „Младост” само по тръстика, ни нареди да изтрием снимките, които си бяхме направили. От съображения за сигурност, от съображение за перспектива, а може би от съображения за реализация…И пет пари не давахме да знаем.
„Ти не си твоята работа. Не си парите, които имаш. Не си колата, която караш. Едва, когато загубиш всичко, си свободен да правиш каквото искаш.” Бяхме протъркали от четене и гледане „Боен клуб” и през дупките най-после виждахме истината. Рекламите ни бяха възпитали да вярваме, че ще бъдем с щастливи семейства, ако си купим пералня. Вечно млади, ако си купим крем за лице. Трябваше да работим, за да изхранваме надежди…Просто бяхме бесни на системата.
Но да караш срещу течението рано или късно започва да избива на тероризъм. Бавно заприличвахме на картел, който диктува цената на дните, часовете и секундите. Нямахме конкуренция. Без да се усетим бяхме започнали да правим мизерии: дребни кражби, най-вече на любими книги от книжарници. Мисля, че в онзи момент в главите ни имаше малко повече Поланик от обикновено, а от всеки ъгъл дебнеше по един Тайлър Дърдън, който показваше на кариеристчетата разкървавеното лице на капитализма.
А някога лицето му беше друго…Помня как нашите направиха първите си пробиви в търговията. Бяха захвърлили дипломите си, бяха се измъкнали от усмирителната риза на държавните си служби и просто бяха пуснали обява във вестника: „Продавам боб.” Разбира се, това бяха пълни глупости. Но взе, че се обади един тип и каза, че иска два кораба с боб. Нашите само това и чакаха – тръгнаха по разни села с един тир и накрая го удавиха в боб човека. Беше като игра, беше забавно да си изобретателен, да успееш, беше забавно да имаш. Вече не е забавно. Вече всички сме преситени. С повечето ми приятели осъзнаваме, че нямаме нужда от нищо. Някъде между кредитния делириум и кредитната изневяра изгубихме амбицията си да работим, а ентусиазмът ни стана повече от летлив.
Като малък те питат „Какъв ще станеш, когато пораснеш?” без да знаят, че вече си всичко, което някога ще бъдеш. Плюйте на Златка, онази плеймейтка, но тя добре го беше казала : „Аз работя просто като Златка!” Защото работата, за която си мечтал, е собственият ти живот. Истината е, че това, нашето, не е точно мързел. То е невъзможност да си само едно нещо. Това са хората, които отказват да бъдат счетоводители, застрахователи, банкери, рекламни мениджъри, генерални директори. „Умни деца, на които им липсва по някое и друго болтче да се закрепят за системата. А понякога го гълтат нарочно.” – допълваше Калин, докато аз се влюбвах в неговия начин на живот. Защото започнеш ли да правиш много от това, което обичаш, небето над теб вече не е същото. Започнат ли да ти плащат за това, което обичаш, почти не виждаш небето…
А животът ТРЯБВА да бъде вълнуващ – такова вълнение, което може да те отнесе навсякъде. Защо не чак в Индия, където 1000 лири ще ти стигнат да бъдеш себе си цяла година? Когато Калин го пусна като идея, малко се уплаших. Бях чувала за тамошно село, в което жителите джиткали с по един бъбрек. Някакви „банкери” дошли и им предложили да изкарат малко пари, за да живеят по-спокойно и да работят по-малко. Наясно сте, че работата без един бъбрек е двойно по-тежка и изморителна. Но дори собственият ти бъбрек да бъде цената, честно, хора, предпочитам я. Аз работех без сърце.
Още текстове от Елена Колева може да прочетете на личния ѝ блог wordpark.org, посветен на писането и шляенето отвъд реалността.
