На заем от...

В рубриката на Успелите – На заем от – всяка седмица ще може да четете най-добрите текстове на лайфстайл журналиста и автор Елена Колева, които през годините са излизали на страниците на различни български списания. Още за авторката и нейните текстове може да намерите в блога ѝ wordpark.org. 

Лежах на терасата, виновна пред слънцето. Четях „Пяната на дните” на Борис Виан и се чудех защо това не може да бъде моята кариера. Да правя каквото си искам, да живея в свят, в който „вратовръзките се съпротивляват да бъдат пристягани”. Всичките ми приятели бяха на работа, офис писарушки. А аз се чувствах прекрасно без шеф и с приятното усещане, че Interlease могат да ми вземат колата. Отначало това ме гневеше. После осъзнах: животът е изненада.  

Когато работиш, те залъгват, че има бъдеще. Винаги ми се е повдигало от думи като „реализация” и „перспектива”. Трябва да призная, че изпитвам страх от автобиографии, интервюта, бюра и групово хрупане на рукола в обедната почивка. Един приятел го нарича АЦЛ - алергия към цивилизования лайфстайл. А сега: кратка ретроспекция на лятото, преди да усетя първите симптоми.

Беше прелъстителна петъчна вечер, още бях в офиса. Дописвах статия за пилотния брой на списанието, за което работех тогава. Всички бяхме нови в работата и повечето още се състезаваха кой ще си тръгне последен. Помолих да ме пуснат по-рано. Под „по-рано” имам предвид някъде към 11 вечерта. Черна точка. Вече обаче бях натъпкала чантата на Fred Perry с бански, кърпа, кецове. С kuponka (една приятелка от чата) щяхме да ходим за уикенда в Белчин, тя имаше вила там. Спомням си, че очаквах да сме само двете и се изненадах, когато пристигнахме: на тревата до басейна две момчета спяха, подпрели глави на раниците си. „Слушай, тези двамата крадат, така си изкарват парите, но на нас нищо няма да ни гепят. Познавам ги, не са лоши момчета.”

Всъщност й вярвах - в повечето случаи kuponka беше магнит за готини хора. През следващите два дни слушахме историите за изпразнени апартаменти и изнасилени офиси, пушехме и се смеехме, разхождайки се боси по хълма. Напълно бях забравила, че чакам отговор от шефа си - от това дали статията беше добра или не зависеше оставането ми на работа. Е, оказа се доста добра и аз си тръгнах от Белчин заедно с егото си. Очакваха ни две дълги години в една стая. 730 дни, разпечатани на ксероксна хартия. А може би трябваше да останем - в сянката на гората.

Гладът за преживявания започваше да ми личи. Нощта не ми стигаше за живот, какъвто искам, нямах време за сън и закъснявах за работа. Kuponka ми липсваше, а на македонски „липсваш ми” е право в десятката: „недостигаш ми”. Сривът се случи по време на една обедна почивка в пицарията близо до офиса. Знаех, че е време да се връщам на бюрото, но наистина исках да си довърша палачинката с мед и сметана. Беше мое право, мамка му. В този момент ми звънна шефът и аз изживях първата си паник атака. Изведнъж получих спазъм на мускулите, пръстите на ръцете ми се свиха на фуния като листата на Срамежлива мимоза. Лекарите му викат „синдром на акушерската ръка”. Ръцете ми просто отказваха да пишат глупости...Стоях така в линейката, докато се отпусна и гледах през прозореца нагоре към офиса. Мислех за времето и неговата цена, а сирената не спираше.

Помня последните думи на бившия ми шеф. Облегнат на колата, която бързо си „купих” на лизинг само с няколко заплати, той ми каза: “Така е по-добре за теб, бягай да изживееш младостта си!” Тогава го псувах на глас, сега мога само да му благодаря. Дългите летни нощи на „Лодки”, „Баба Яга” и в „Билкова”, красотата, неразумните тела на момчетата без проект за живота, калните маратонки, младостта и излежаващите се до късно спомени нямат цена. Тъпото е, че като правиш нещо за пари, желанието ти да го вършиш безплатно се изчерпва. Не ми се пишеше вече, ограничавах се до някой по-умозрителен статус във Facebook. Осъзнах, че най-лесният начин да пропилееш живота си е да пишеш за него.

След като ме уволниха, с kuponka дните започнаха да летят. Пиехме червено вино на „Камбаните” и слушахме песента на света, ехото на всички култури и ценностни системи. Но проклетото чувство за вина винаги стоеше до нас. Един ден двете изтеглихме от нета списък с всички съществуващи професии. Опитахме да си представим, че работим всяка една от тях. Нищо не ни обърна корема, нищо не ни накара да настръхнем. Казахме си: „Окей, ако имаме само този живот, в кой от човешките сектори виждаме космически значими действия, не само такива, които поддържат бита и илюзиите?” Kuponka, която току що беше завършила „Културология” в Софийския, искаше да стане нестандартен гид (естествено, такава професия не съществуваше).

Обясни ми, че това е човек, който не влачи туристите по паметниците, а ги води при други интересни хора. „Пристига чужденецът, иска да се забавлява, но не вярва на  всеки срещнат. Не ще и покривки от пазарчето пред „Александър Невски”. Затова хоп - наема мен - някой, който е наясно с околната среда.” Kuponkа така и не срещна подобна обява в Бюрото по труда, така че продължи да къса билетчета в „Червената къща”, да продава закачалки, книги втора ръка, картата на Странджа. От време на време чистеше у един приятел след купони, а също и една аптека в квартала й. Последното нещо, което чух за нея е, че съживява черноморските фарове, част от някакъв международен проект. Образ.

По-важното е, че тя ме запозна с Калин. Един ден ми звънна и каза, че ще къртят плочките на някаква баня в стар апартамент в центъра. Искаше да им помогна и после да си разделим парите. Тук трябва да отбележа, че нито един от нас, никога не е изпитвал истинска нужда от пари. Аз можех да работя при нашите, бащата на kuponka беше шеф на международен търговски и културен център, а Калин имаше полето. Ръцете му още миришеха на мента, кориандър и магарешки трън (селибум). Бране, сушене, пакетиране и товарене на тирове - помагаше на брат си от дете. За останалите работодатели у нас смело твърдеше, че са невротици. Казваше, че офисите са цехове за робски труд. И че работата днес няма нищо общо с работата на хора като Страдивари, Айнщайн, Нютон, овчарите. Казваше, че днес дори лекарството срещу рака би било по-скоро икономическо откритие...

Та къртехме си слънчевата баня с усърдието, с което къртехме плесенясалите си принципи. Шкуркахме мазилката, белосваща лицата ни и слушахме на лаптопа на Калин последния филм, който беше превел - “Future by design.” („Бъдещето като проект”): „Парите са изобретение за удобство, те са нужни за пазаруване. Ако няма вода, цената е висока. Щом открием вода навсякъде, тя е безплатна. Има изобилие, всички сме радостни. Изчезне ли заплахата за оцеляване, имаме ли изобилие, хората ще се насочат към решаването на проблемите, ще мислят и ще творят...”  „А как - натъртваше Калин - да постигнем изобилие? Като се излекуваме от амбиции, станем от бюрата си и започнем да работим по-простички, но по-смислени неща. Тогава ще си извоюваме и време.”