Невронаучни изследвания показват, че породата не е всичко.
Някои кучета харесват да гонят топка, докато други я игнорират. Едни непрестанно обикалят собствениците си по време на разходка, други — спокойно се спират, за да подушат всеки ъгъл. Защо има толкова много вариации в поведението — дори сред кучета от една и съща порода?
Д-р Ерин Хехт, асистент-професор по човешка еволюционна биология в Харвард и водеща на проекта Canine Brains Project, търси отговори в рамките на невронауката за кучетата. Според нея кучетата могат да ни научат много за развитието на мозъка, тъй като са били опитомени сравнително наскоро — преди приблизително 30 000 години, което е много кратък период в еволюционната скала.
Еволюцията на кучетата ги прави интересен „естествен експеримент“: кучетата живеят до нас, но произходът им е близък до диво животно.
„Кучетата са за Дарвин прозорец към механизмите на еволюцията“.
Лабораторията на Хехт извършва магнитно-резонансни образи (MRI) на почти 100 кучешки мозъка годишно и събира данни чрез анкети с собственици относно умения на кучетата – ловуване, овчарство, охрана – и ги съпоставя с черепна форма, телесен размер и порода.
Няколко интересни констатации:
- По-старите (премодерни) кучета имат по-голяма амигдала – област в мозъка, отговорна за емоционална обработка и памет. Това може да е адаптация към свободноразхождащ се начин на живот.
- Модерните породи имат по-голям неокортекс – областьта, свързана с двигателна функция, възприятие и мислене. Това може да обясни по-голямата им гъвкавост в поведението.
- Изследването свързва разлики в личността и уменията на кучетата с шест мозъчни мрежи: „движение и награда“, „обоняние и вкус“, „пространствена навигация“, „социална комуникация и координация“, „битка или бягство“, „обоняние и зрение“.
Тези изследвания имат редица практични изводи. Формата на тялото, черепа и индивидуалният мозъчен строеж имат голяма тежест. Но въпреки хипотетичните връзки между мозъка и поведение – кучето не е закотвено към определено поведение само заради мозъка си. Обучението остава критично. Първите месеци от живота (между 3 и 14 седмици) са решаващи – тогава кучето се учи как да взаимодейства с хора, животни и заобикалящия свят. Ако е добре социализирано, кучето става уверено и спокойно. Ако расте в изолация или под стрес, може да развие страхове, тревожност или агресия.
Последователното и позитивно обучение (чрез награди, похвали, игри) води до стабилен и уравновесен характер. Грубост или наказания могат да предизвикат страх или защитна агресия. Кучетата се чувстват по-спокойни, когато имат ясни правила и рутина.
Емоционалната връзка между кучето и стопанина също е изключително важна. Куче, което се чувства обичано, сигурно и разбрано, развива доверие и стабилен характер. Пренебрегването или честите промени в средата могат да доведат до поведенчески проблеми.
Проучването потвърждава, че характерът на кучето не е резултат само от гените му или от средата, в която живее – той е сложна комбинация от наследственост, възпитание, социализация и човешко отношение. Всяко куче е индивидуалност със свой собствен темперамент, който може да се развива и променя под влияние на опита и емоционалната връзка с човека.
Източник: Harvard.edu
