България - портите на вдъхновението
Море или планина? Или равни спокойни поляни? Кое кара хората да затаяват дъх, да се зареят в един друг свят и после да го споделят в парченце история?
На юг, където бризът разклаща водораслите и гали скалите, има късче земя, от което творците черпят енергия и зареждат гласа си. Тайнствени тихи улички, кристални води, кулинарни изкушения - Аполония, някога гръцка обител, днес се нарича Созопол и е парче от рая на една прегръдка разстояние от делника на българина.
Централните плажове, магазините за сувенири и платната на булевардите, кипящи от живот, са само камуфлаж за това, което наистина се спотайва по този край. Цветна карта отвежда простосмъртните право в сърцето на стария град. Там крепостната стена на най-древния ни морски град все още гордо се издига на места. Денем е жежко, слънцето нагрява скалите и калдъръмените улици и принуждава хората да се крият на хладно. Така тайнствените завои около старите, но запазени къщи, остават замръзнали в очакване на следващите любопитни стъпки.
Местните си имат тайна, простичка, но добре забулена. Далеч от чадърите и плажните увеселения, далеч от туристите, нужно е само да прекосят стария град и да слязат по отъпканата пътека. Камъните са достатъчно големи и равни, за да се излегнат спокойно върху тях, а отдолу синьо-зелените води оформят малък вир, където децата се гмуркат, където няма вълни и глъчката от човешкия живот остава далечен спомен.
Надвечер, когато горещината започне постепенно да отстъпва, крайбрежната алея постепенно започва да се пълни с живот. Миризмата на сол и водорасли по това време е толкова силна, че прогаря ноздрите и насълзява очите, но само за кратко. Малко по-нататък, където започват ресторантите, вечерта става рай за сетивата. Аромати, между които е трудно да избереш, фини хапки, които се топят на езика, а масите са издадени над водата и създават усещането, че човек е на палубата на кораб, пълен с истории…
В същото време на 250 километра на север, около малко село с преобладаващо турско население, нещо витае във въздуха. Нещо по-старо от Аполония. Дори самото име на селото - Свещари, вдъхва страхопочитание у всеки, който мине оттук.
Демир Баба Теке е място, изпълнено с мистика. Всички тези поверия, малките ритуали за щастие, плодородие и изцеление, имат огромна притегателна сила. Гробницата, поточето, дърветата с хилядите навързани горещи желания по тях… Всички те са опияняващи парченца от нечия съдба, събрани в голям красив пъзел. Всяко едно е нечия поука. И всички те са обвързани от една дума с огромна сила. Надежда.
Наблизо се намира старата мелница, която вече служи основно за развлечение на пътешествениците, които минават оттам. Но не се заблуждавай, в нея няма нищо обикновено. Качиш ли се по дървената стълбица, в сърцето на мелницата, завърти ли се колелото, изведнъж притихваш. Заслушваш се в песента на перките, в тихото скърцане на дървото, в ритъма на живот от една отминала епоха, за която някои от нас са чували само от разказите на Йовков. И изведнъж изникват толкова въпроси, че ти се иска да останеш там и до сутринта да слушаш историите на мелничаря.
А тръгнеш ли нагоре по хълма, подминавайки могилите на някогашни знатни особи, древното присъствие се засилва. Стигнеш ли до върха, до трите най-големи гробници, по-добре се отдели от групата и остани за малко сам.
Огледай се. Полята изглеждат безкрайни. Тревите - най-зелените. Вятърът почти не се обажда. Птичките не са достатъчно смели да изпълняват песните си тук. Тишина и спокойствие извират директно от земята, от светата обител на велики владетели, и изпълват всичко наоколо. Достойно място за вечния дом на богове.
И ти се иска да легнеш на тревата и да останеш там, зареян в небето. Да станеш част от това място, да се слееш с него поне за момент. А после, когато с натежали от копнеж крака се обърнеш и тръгнеш обратно по пътя към цивилизацията, знаеш, че имаш важна задача. Да разкажеш на всички. Но това няма как да се предаде, трябва да се усети. И ето че вече правиш планове кога ще се върнеш тук и кого ще доведеш.
Изпълнен си с мир и зареден с неземна сила. Отправяш последен поглед и мислен поклон към своето вече любимо късче oт България.
Е? Море или планина? Или равни спокойни поляни? Кое кара хората да затаяват дъх, да се зареят в един друг свят и после да го споделят в парченце история?
Димана Сотирова
