От сърце

Имало едно време едно малко момиченце на име Ума. Тя хич не обичала името си. Може би по обясними причини. В училище постоянно й се подигравали. Колкото и да питала родителите си откъде им е хрумнало толкова нетипично (за нашите ширини) име, те само вдигали рамене и подминавали въпросите й. Това, което Ума наистина обичала с цялото си сърце били дрехите.

Червени рокли на жълти точки, раирани чорапогащници, зелени тениски с розови слонове – гардеробът й бил пълен с шарени поли и многоцветни панталони. Ума обичала да се облича сама. Нищо, че била само на 6 години и 11 месеца (което не е същото като почти 7 години) тя избирала какво да носи и как да съчетава костюмчетата си. Това, на което най-много се дразнела тя било, че трябвало да подрежда. Много мразела да връща дрехите обратно в гардероба, а на ден пробвала толкова комбинации, че стаята й (а понякога и цялата къща) били отрупани с всякакви причудливи облекла.

Родителите й не разбирали защо са толкова много – не помнели някога да са купували жълта блуза със синьо слънце. А и тази комбинация им се струвала странна. Сякаш всичко било наобратно. Това, което не знаели било, че когато била на 4 години Ума видяла падаща звезда и си пожелала да има всякакви дрехи. Оттогава, каквото си помислела, изниквало пред нея под формата на пола, рокля, сукман, ризка или дънки. Но проблемът с подреждането оставал – магията работи по нейн си начин.

На тържеството по случай седмия си рожден ден точно когато духала свещичките, Ума си пожелала дрехите й да могат да летят, за да се прибират сами по местата си. Така и станало. На следващата сутрин Ума се събудила и всички дрехи били в гардероба. Малко след това започнала да си избира тоалет за днешния ден. Чудела се между червен гащеризон с жълт чотрапогащник, лилава блуза и синьо яке или бели дънки на шарени райета, ризка с якичка и горнище с котешки ушички на качулката.

И докато размишлявала по този въпрос забелязала, че дрехите летели, но не идвали при нея. В повечето случаи дори били толкова нависоко, че трябвало да подскача, за да ги достигне. Всяка хвърчала накъдето й видят очите (дрехите всъщност нямат очи, това са метафорите на Ума) и настанал пълен хаос. Само половин час по-късно Ума капнала от умора и все още била по пижама.

Може би изводът от приказката е да внимаваш какво си пожелаваш. А може би Ума още седи на леглото си и ще чака дрехите й да се приземят.