От сърце

Лило беше на 27 години. Вярно, че понякога се чувстваше на 7, но това не му пречеше пак да си е на толкова на колкото е. Дали заради проклятието, което беше с него от малък или заради това, че можеше да чува цветове, той винаги се беше чувствал по-различен от останалите. Главната разлика обаче (колкото и да е учудващо) не идваше нито от синята му коса, нито от безсмислената му „дарба“. Тя беше свързана именно с проклятието, което споменахме малко по-нагоре. Лило никога не беше ял палачинки.

Когато бил много малък, един ден в къщата на гости дошъл възрастен дядо, братовчед на бабата на Лило. Той бил прегърбен, не чувал добре (или поне момчето така си мислело) и въобще изглеждал като човек, който отдавна не трябва да е между живите (да, знаем колко е лошо да си мислиш такива неща, но децата са много искрени в мислите и думите си). Така го виждал Лило. И точно тези мисли му докарали белята.

Дядото наистина не чувал добре. Поне с ушите си. Но можел да чете мисли и тези не му харесали. Затова като седнали на масата за закуска дядото омагьосал Лило. Проклятието на пръв поглед не било кой знае какво – да не може да яде палачинки. Не е като да ти окапят зъбите, да не срещнеш голямата любов или да заспиш вечен зимен сън. Не звучи точно като класическо проклятие от приказките. А и целта на стареца не била момчето да има лош живот, просто да му даде урок.

И така всеки път, когато Лило погледнел палачинки те му се стрували ужасно гадни и той не искал да се докосва до тях. Бабата на Лило правела най-хубавите палачинки на света (а може би и във Вселената) и трудно понесла нежеланието на внука си, но накрая се примирила. Времето минавало и Лило растял.

По ирония на съдбата всички около него много обичали палачинки и често го канели на гости да опита техните. Но Лило бил непреклонен. Макар и да не разбирал на какво се дължи, това чувство било по-силно от него и дори най-ароматните и вкусни палачинки го отвращавали (повярвай ми, тази работа и на мен ми се струва абсурдна, а аз я измислям).

С времето хората започнали да се дразнят на странностите на Лило (а дори не подозирали, че може да чува цветове) и приятелите му започнали да се отдръпват. След като завършил училище Лило се преместил в далечен град, но и там се разчуло за неговото безплачинково съществуване и хората просто не можели да го приемат. Палачинките били традиция по тези земи и да не си ги опитвал дори било немислимо.

Малко преди да навърши 27 години Лило отново се преместил. Този път далеч от всичко и всички. Отишъл накрай света, за да избяга от палачинките, които сякаш го преследвали през целия му живот. Построил си малка къща, отглеждал зеленчуци, пиел чай, четял книги и животът започнал да добива красиви очертания. Чувал зеленото навсякъде около себе си и това го радвало, защото бил любимият му цвят-звук.

В деня на 27-мия му рожден ден на вратата се почукало. Лило бил изненадан, защото мислел, че никой не живее наоколо, но отворил. На прага стояла дребничка девойка с големи очи и кошница в ръка (не, не била Червената шапчица или ако е била тя, си е забравила шапчицата у тях). Казала му, че живее наблизо и от известно време се канела да се отбие, но все не намирала време. Днес обаче станала рано, приготвила закуска и тъй като не искала да яде сама, решила да се отбие и да я сподели с него.

Лило я поканил да влезе и сложил чайника на огъня. От кошницата ухаело прекрасно и момичето я поставило на масата. Започнала да изважда продуктите отвътре – имало домашно сладко, сирене, масло и...

Тази приказка няма край. Реших да я оставя така след 3 различни варианта от мен и 2 завършека от първите хора, които я прочетоха. Ще се радвам, ако ти като читател, ми кажеш как според теб свършва историята в коментарите.