Спорт

Искам да ви разкажа една приказка. Толкова невероятна, че не може да бъде измислена. Толкова красива, че няма как да бъде хипербола. Това е приказка за пустинята и вятъра. За същността на съвършенството. За най-бързия човек на планетата. За един гениален българин, творящ необясними чудеса на малък остров в Тихия океан. За 140-годишно куче със златна козина, добро сърце и човешки очи. За безсилието на науката пред триумфа на инстинктите. За един нисичък канадец с огромни, мускулести крака. За стария Антонио от Кремона и неговата 300-годишна, неразгадана тайна. И, разбира се, за Варна.

Но нека започнем с Варна. Тази от детството ми. С Морската градина, сенчестите улици и усмихнатите хора. Прелестна и тайнствена, тя ме омагьоса още при първата ни среща с обещания за вечно лято и безгрижни дни. Хвърли рибарска мрежа върху детското ми сърце и ме плени завинаги така, както само тя може.

Как ще я забравя тази сирена с коси от свежи водорасли и смях от морска пяна? Кой знае – сигурно се е променила през годините, но в спомените ми тя винаги ще бъде същата прелъстителна красавица, ухаеща на одеколон от чиста морска сол, разтворен в бриза. Никой не може точно като нея да подслони влюбените двойки по алеите си, да разроши косите им с игривия си вятър и да ги накара да забравят всичко останало под серенадата на чайките. Такава е Варна в наивните спомени на хлапето. Винаги съм вярвал, че и тя ме обича поне толкова, колкото аз нея, защото в сърцето ми тя е единствена по рода си – просто съвършена!

Всяка есен Варна се качва на каросерията на малък пикап и поема дългия си, тежък път към пустинята. Чакат я два ферибота и хиляди километри по асфалта. Крайната й цел е Бетъл Маунтайн, щата Невада, място наречено от Вашингтон Пост – „мишницата на Америка”. Действително, пейзажът е потискащо монотонен, а почвата е кафеникава пръст, по-безплодна от щампован бетон. Лишени от растителност, голите, едноцветни хълмове приличат на деформиран керван от oгрoмни, камилски гърбици, вцепенени завинаги в неподвижния въздух на пустинята. Ако хвърлим и един космонавт в скафандър да подскача на забавен кадър по камънаците, спокойно можем да помислим, че сме на луната. Но какво прави тук сред тези ограбени пейзажи името на нашата хубава черноморска русалка?

Бетъл Маунтайн може да няма много, но разполага с най-правия, най-високо разположен и най-безлюден пътен участък в Северна Америка – шосе 305. Надморската височина е 1407 метра. Наклонът на трасето – несъществуващ. Тук всяка есен се провежда легендарно състезание наречено WHPSC. Мнозина го наричат просто „Предизвикателството”. Именно то е съревнованието, определящо най-бързия човек на планетата, придвижван от собствените си сили. Не, няма да се натъкнете на Юсеин Болт в пустинята на Невада – той не би могъл да се мери с най-бързите мъже на земята, защото те въртят педали, развивайки немислими скорости.

През 2000 година талантливият канадски колоездач национал Сам Уитингъм вмъкна с усилие компактното си, 170-сантиметрово тяло във футуристично устройство, приличащо повече на снаряд, отколкото на велосипед. В тясната кабина, единствената подвижна част от тялото му са краката, които започват да въртят като бесни педалите подпомагани от чудовищните бедрени мускули на колоездача.

Шумът в кабината е оглушителен, въздухът недостатъчен, жегата омаломощаваща. Но това са незначителни подробности. Минути по-късно Уитингъм се възползва оптимално от определените за засилване 4 мили и набра скорост, въртейки педалите със 120 оборота в минута. Снарядът влетя в 200-метровата официална дистанция с 117 км/ч, смазвайки световния рекорд.

Година по-късно Уитингъм направи нещо още по-невероятно, подобрявайки собствения си безумен рекорд с цели 12 км/ч. През 2002 година за трети пореден път „Предизвикателството” бе спечелено от канадеца с ново върхово постижение от 130,36 км/h. Вече 6 години този рекорд е абсолютно недосегаем за останалия свят.

Причината за това смазващо надмощие не е толкова в стоманените крака на Сам Уитингъм, колкото в странното, куршумовидно превозно средство, което той настоява да бъде наричано велосипед. Устройството се казва „Варна” – име, което е станало еталон за доминация в тези среди, а негов създател е един от най-изумителните хора, с който ме е срещал живота – българският скулптор Георги Георгиев. Тук се носят много неправдоподобни на пръв поглед легенди, свързани с този нестандартен, колоритен мъж. Интересното е, че повечето от тях са абсолютна истина.

Георги живее на малък, изолиран остров в Британска Колумбия с изглед към големия, безкраен запад на Тихия океан и не разполага с нищо повече от малка работилница в гаража си и двете си златни ръце. Преди да съм ви разказал за него, искам да изразя собствено мнение: според мен, на базата на стандартните дефиниции и разбирания, които съм формирал в себе си през годините, Георги Георгиев е гений. Това е крайна дума, за която самият той сигурно ще ми се разсърди, но аз не бих си позволил да я употребя, ако не вярвах с абсолютна категоричност в нейната уместност.

Георги не е физик, няма математически познания за геометрията на формите, не се интересува от формули и цифри и не е запознат с коефициентите на триене или съпротивление на въздуха.

„Просто следвам интуицията си” – каза ми Георги – „Моите форми не идват от учебниците и компютрите. Нещо невидимо, нещо дълбоко вътрешно ми подсказва какво трябва да направя”. Всяка заварка, всяка сглобка и елемент са направени от Георги в собствения му гараж-работилница. Българинът отказва корпоративно спонсорство по философски причини и се самофинансира – при това с огромно усилие.

През 2001 година британски екип инвестира над 1 милион долара с единствената цел да победи неговия „Варна” и да се върне от Невада с нов световен рекорд. Подготовката на англичаните бе невероятна. Въоръжени от корпоративни спонсори те създадоха собствен ултрамодерен вело-снаряд2, наречен Блуйондър. В дизайна му участваха водещи учени, физици и лаборатории. Структурната архитектура на съоръжението бе изградена с помощта на компютърни процесори с индустриална мощност и сложни програми за графичен и аеродинамичен анализ.

За капак, англичаните пристигнаха в пустинята с Олимпийския шампион от Сидни Джейсън Куейли зад кормилото. „Те бяха огромна машина, подпомагана от купища пари”, коментира Уитингъм – „Ние бяхме просто двама пича с един пикап."

Резултатът? Британците постигнаха 103 км/ч.

Варна Диабло – смазващите 129 км/ч. Устройството е с предно предаване, което оптимизира пространството вътре в кабината. Уитингъм ляга в долната част на черупката като във вана, която сякаш е направена по контурите на тялото му. Георги слага горната черупка или „покрива” на болида върху Сам и го „запечатва” с хокейна лепенка, за да не позволи на какъвто и да било въздух да проникне в кабината и да наруши нейната аеродинамичност. Кислородът за колоездача прониква през двата тесни процепа на огромните, тънки като бръснач колела, но въпреки това след пробег, Уитингъм често излиза от „сoвaлкaтa” на границата на припадъка, с дробове, отчаяно търсещи въздух.

През 2003 година Сам сякаш бе на косъм от ужасяваща участ, в опита си да подобри собствения си рекорд. „Варна” спука гума и Уитингъм загуби контрол, излитайки във въздуха със скорост от 130 км/ч. Окован като в пашкул от прегръдката на „Варна”, Сам бе безпомощен. Тя се стовари под 90 градуса върху асфалта под ужасения поглед на Георги и продължи да се пързаля по шосето в продължение на 300 метра. Животът на колоездача бе спасен от гениалния дизайн.

Уникалното съоръжение е построено от свръхлеки въглеродни нишки и „Кевлар”, от който се правят бронирани жилетки за военните. Сам се измъкна от кабината без нито една драскотина. Вече 6 години целият свят се опитва да бие рекорда на Варна. Самият Георги също не успява да го направи, въпреки че няколко пъти бе близо до него. Целта е да премине границата от 82 мили (131,97км/h) и да спечели паричната награда „Децимах”, която се присъжда на този, който успее да достигне една десета от скоростта на звука.

Проблемът е, че за да могат да бият рекорда си, двамата „варненци” имат нужда от идеални условия: никакъв вятър, оптимална температура и нов, по-гладък асфалт. Според скептиците, те никога повече няма да могат да го направят. От миналата година срещу тях се подготвят още по-амбициозни и добре финансирани екипи. Не е ясно още колко ще продължи надмощието на Георги, но постигнатото от него до този момент е изумително и дори необяснимо.

Георгиев е роден и израснал във Варна, където от малък е усетил поглъщащо, нетърпящо възражение влечение към изкуството, скулптурата и манипулацията на формите. „Спомням си как като дете направих серия от аеродинамични модели на свръхзвукови самолети, вдъхновени от ТУ-144, сподели Георгиев за Телеграф, „Клубът по аеронавтика във Варна бе толкова впечатлен, че ги сложи на витрина.”

Години по-късно забелязах същите форми, които аз бях направил инстинктивно, в моделите, разработени от Боинг и НАСА. Георги е бил изумителен скулптор, но му се е наложило да следва в художествената академия в Белград. „В София не ме приеха”, смее се Георгиев – „Нямаше достатъчно места от деца на комунистически деятели.” Възможността за емиграция се отворила през 1971 година – първо в Рим, а след това в Канада.

Един ден Георги се сдобил с чистокръвен Голдън Ретрийвър – прелестно куче с бляскава козина и дълбоки, умни очи. „Кръстихме го Варна – на мястото, от където съм дошъл” – спомня си Георги. Кучето пленило всички с изумителния си характер и бързо станало пълноправен член на семейството.

Варна живяла невероятните 19 години (140 в човешки години) – нещо нечувано за тази порода. Когато кучето най-после си отишло, покосено от удар, сломеният от тъга Георги решил по своеобразен начин да продължи живота му, наричайки компанията си на негово име. Така световноизвестните велоболиди носят името, както на родния му град, така и на най-верния му четирикрак приятел.

Подобно на повечето хора, които разполагат с уникална дарба, Георги сякаш не може да я оцени: „Какво толкова съм направил? Навремето създавах сложни бронзови бюстове в най-малък детайл. В сравнение с това, велосипедите ми са нищо”. НИЩО ЛИ?! Георги, какво говориш? От години целият свят е по петите ти. Всички искат короната ти, но нито могъщите компютърни програми, нито милиони долари са в състояние да дешифрират и победят въображението и интуицията на един скромен българин и неговите виртуозни ръце.

Спомнете си Микеланджело. Когато го попитали как е успял да извае прелестната фигура на Давид от един груб, мраморен блок, той погледнал с недоумение и казал: „Ами че той си беше вътре в камъка – аз само махнах излишния мрамор около него”. Университетът на Бритиш Колумбия реши да анализира Варна Диaбло II в тунел за аеродинамично изследване и след 6 месечни тестове учените заявиха, клатейки невярващи глави, че не са виждали по-идеална аеродинамична форма в природата. Моделът бе наречен „най-ефикасното превозно средство, създадено от човечеството”.

С други думи Варна е способна да генерира огромен двигателен момент, използвайки по-малко от една конска сила, като при това успява да се скрие почти магически от самия въздух, чийто вездесъщ коефициент на триене е най-големият враг на търсачите на скорост.

Когато питам Георги как създава шедьоврите си, той вдига рамене: „Нямам представа. Нещо отвъд мен. Някакъв необясним, вътрешен усет дърпа конците. Може да е късмет, а може би просто съм бил предназначен за това. Нека ти кажа нещо: Ако всеки на тази планета реши един ден да върши това, в което най-много го бива, целия свят ще се промени към по-добро. Много е важно човек да не пропилява таланта и живота си напразно.”

Преди 300 години в градчето Кремона в северна Италия един гениален лютиер на име Антонио Страдивари е създавал шедьовър след шедьовър в малката си, прашна работилница. Работил е с примитивни длета, оскъдна светлина и груби инструменти. Днес, три века по-късно, цигулките му продължават да бъдат най-съвършените музикални инструменти в историята на човечеството. Гласът им е неподражаем – с вълшебен тон, кристална акустика и перфектен резонанс.

И дори днес, в циничния и самонадеян 21 век, никой не знае точно каква е тяхната тайна. Нито спектрални, нито химически, нито математически анализи са успели да декодират магията на тези инструменти. Къде точно се крие тайната? Дали в плътността на дървесината, в изящната геометрия на формите, в мистериозния коктейл от минерали на заставката, или евентуално в рецептата на лака? А може би истината е, че един шедьовър дължи себе си на цял комплекс от неизчислими фактори, движени от необяснимата и могъща вътрешна необходимост на един благословен с изключителна дарба човек.

Искрено вярвам, че варненецът, живеещ и творящ на малкия остров до Ванкувър е точно такъв човек.

Но време е да свършваме – всяка хубава приказка заслужава своя хубав край:

Миналата седмица, в Бетъл Маунтайн се състоя дългоочакваното „Предизвикателство 2008”. Георги и Сам бяха отново там с пикапа си и новия „Варна Диабло III” в каросерията. Двама пича срещу целия свят.

Но защо ли ми се струва, че финалът няма да ви изненада и едва ли е необходимо да ви казвам това, което вече сигурно усещате: Че в една топла, септемврийска вечер, вятърът внезапно утихна, условията станаха идеални, Сам Уитингъм развъртя яростно педалите и болидът на Георги разряза със свистене въздуха над шосе номер 305. И ето, че в този момент, в горещата пустиня на Невада, Варна полетя, свободна като птица и отново стана такава, каквато моето детство я е запазило в сърцето ми – просто перфектна!

(От мен, вестник „Телеграф” и цяла България: Честит нов световен рекорд на Георги Георгиев – един голям българин и пръв носител на наградата „Децимах” с невероятните 132.5 км/h!)