От сърце

Никой не осъзнава колко смелост се изисква просто да зарежеш всичко и да стегнеш куфарите. Да избягаш е точно обратното на страх, то е грабване на възможност да бъдеш сам и да изградиш своята Вселена. Свят, в който парчетата от пъзела са разпръснати из най-далечни географски ширини... и пак си пасват. По този път, без никакъв багаж, поемат пътниците без билет на самолета. Някой първо е отрязал крилата им, а после ги е проклел да са горе в небето, без да летят, и долу на земята, без да живеят.

Проклятието на стюардесите е, че никога не са изпитвали любов. Затова живеят по самолетите, за тая пуста тръпка в стомаха, това преобръщане, всеки път щом се отлепят от земята.

От тях съм чувала, че тези, които си купуват място в първа класа, всъщност компенсират за това, че не могат да си открият местенце там долу. Жалко, че дори и най-скъпият билет не може да ни помогне в сблъсъка със самите нас. И ето че сега те трябва с усмивка да долеят от скъпото шампанско, защото знаят, че пасажерите се плашат от полета. Страх от височини? Какво е това? Една низка слабост, неприсъща за тяхната натура.

Нима има нещо по-страшно от това да не можеш да паднеш? Падането е движение. Не, няма нищо по-плашещо от застоя.

Те се отвращават от сигурността, която земята под краката осигурява на останалите - простосмъртни пасажери, страхуващи се от мисълта за еднопосочен билет.

Непрестанно борещи се да полетят отново, стюардесите те гледат отгоре, от висините, дори когато си мислиш, че сте заедно на борда. И ако пожелаеш пак ще ти долеят, ще се усмихнат фалшиво, скривайки болката в душите си, за дето са били наказани с чудото на гравитацията, вечно притеглящо мечтите им към дъното.

Два-три часа тук, ден там и нито час повече - няма нужда. Защото всяка изживяна тръпка трае толкова, а после бездушието се заселва отново в сърцата им. Трудно ще ги впечатлите, били са навсякъде, видели и пробвали всичко. Само ако можеха да нарисуват дори частица от видяното, то много творци биха мигом останали безработни.

Проклятие е, когато кацнат, защото всяко материално удоволствие е мимолетно, земно. Онази нова дреха, носена в Малибу, в Барселона вече е остаряла. Колекциите от парфюми са с мирис на кратко време, прекарано в различна точка на света. Ако забравят името ви, ще ви познаят по парфюма и ще ви дадат име на града, на който ухаете. Чакане и обратно броене до следващия полет. Салони, кацания, излитания, днес на време, утре със закъснение, а всъщност без конкретна часова зона и разбирания за физически закони.

И ето че завършваме този полет с турбуленция. Изправяш се на нокти и трепериш, пулсът ти се ускорява и в цялата тая паника... техният спокоен поглед и приветлива усмивка за контраст. Това разтърсване е рядко усещане, тръпка, която ги кара да се чувстват щастливи. Сега могат да паднат, но ще полетят. За пръв път и за последен без криле. И това им стига.