Първи срещи (и трепети) с думите и словото
„Словото е важно.“
Това са думите на човек, с който ме запозна словото. Много преди аз и той истински да се познаваме, се познавахме на думи. И често, когато започна да пиша се сещам за това изречение. Превърнало се в нещо като слоган на живота ми. По случайност. Или не.
Когато бях в 3-ти или 4-ти клас, по телевизията даваха сериала Лоис и Кларк: Новите приключения на Супермен. Предполагам, че всеки от вас знае кой е Кларк Кент (също известен като Супермен) и коя е неговата колежка/любима Лоис Лейн. Всички мои съученици гледаха този сериал. И всички бяха луди по него. Естествено, аз исках да съм Лоис Лейн.
Покрай тази еуфория аз (в ролята си на редактор) и няколко приятели (в ролята си на репортери) направихме първия си вестник. Той не беше реален. Но в много отношения беше по-истински от всеки ежедневник или седмичник, за който можеш да се сетиш. Имахме си наш „Дейли Планет”, в който пишехме ... не си спомням точно какво, но основно скалъпени „новини“ от училището. Имам ярък спомен как сглобявахме всичко – изрязани снимки от истински вестници, залепени до ръкописно написан текст; всичко грижливо подредено на втория (моя) чин и ХОП! – пресата излиза от печат. Това бяха първите ми стъпки в журналистиката. Пък била тя и измислена.
По време на цялото си средно образование, без колебание, съм отговаряла на въпроса „Кой е любимият ти предмет в училище?“ с „Български език и литература“. Години по-късно, когато бях последен клас в гимназията и още не бях споделила с никого какво мисля да кандидатствам, един мой съученик (Пешо) с всичката убеденост на света ми каза, че знае, че аз ще уча журналистика. Казах му, че не е така, че искам нещо съвсем различно, но той беше сигурен в думите си.
Не учих журналистика. Нито този текст е журналистически. Но някъде там, в миналото, бавно, но сигурно, съм започнала да вървя по стъпките на писането. Да следвам думите навсякъде. И така, без да усетя, съм стигнала до настоящата си работа. Хората усещаха думите в мен. Не знам по какъв друг начин да си обясня случващото се, като се има предвид, че съм учила съвсем различни неща.
Казах, че стигнах дотук, но това не е краят на пътя. В някакъв смисъл е малко след началото (или може би средата?) Любовта ми към думите ме отведе на прекрасни места. Срещна ме с изумителни хора. Показа ми светове, които по друг начин биха били недостъпни. Научих се да плувам сред океани от думи. Все по-широки. И все по-дълбоки. Понякога се нагълтвам с букви, но се отказвам. Не бих го направила.
И днес не съм журналистка. И писателка не съм. Но обичам думите и мисля, че и те ме обичат. Знам го, защото са били до мен в най-трудните моменти. И в най-хубавите. Често са бягали, но винаги са се връщали. Не са ме изоставяли, защото те са част от мен. Всяка написана дума, излязла под пръстите ми е била скрита. Но е решила да се покаже. Срамежлива в началото, сега тя се оглежда около себе си и вижда света. Той също я вижда. Ти четеш това и моите думи ти се усмихват. Сияят от щастие, защото са били видени. Или още по-хубаво – били са разбрани.
