Култура

Честванията по повод 90 години от рождението на писателя, драматург и сценарист Йордан Радичков продължиха и през изминалия месец с представяне на том 10 от поредицата „Йордан Радичков. Събрани съчинения.“ и прожекция на филма „Горещо пладне“.

На 29.11.2019 г. в 18.30 ч. в киносалона на филмотечно кино „Одеон“ пред почитатели на Радичков и членове на неговото семейство беше представен новоиздаденият том 10 от поредицата „Йордан Радичков. Събрани съчинения.“ на издателство „Нике“. Проф. Инна Пелева – съставител на поредицата и дългогодишен изследовател на Радичковото творчество – запозна накратко присъстващите с книгата. Събитието продължи с прожекция на лентов носител на дебютния филм на писателя – „Горещо пладне“.

Том 10 от поредицата „Йордан Радичков. Събрани съчинения.“ разкрива на съвременния читател едно, за някои – напълно непознато, за други – вече позабравено, за трети – преоткрито присъствие на Радичков в българското кино в периода от началото на 60-те години на 20-ти век до 2009 г., когато излиза последният от т.нар. „филми „по Радичков“. След 2009 г. опити за разказване на Радичков на голям екран не са правени. Радичков е бил и явно продължава да бъде предизвикателство за българските режисьори и сценаристи.

Книгата от събраните съчинения включва четири, написани от Радичков в периода от началото на 60-те години на миналия век до 1978 г., кино сценария: „Без име“, „Горещо пладне“, „Последно лято“, „Всички и никой“, снимков материал от кадри, процеса на работа и заснемане на филмите по негови творби и изследване на проф. Инна Пелева върху пътя на Радичков в киното.

Сценариите „Без име“, „Горещо пладне“ и „Всички и никой“ са поместени в книгата в машинописните им варианти, открити в личния архив на писателя, а този на „Последно лято“ съгласно публикация в списание от 1973 г. Освен на посочените, Радичков е автор на сценарии на анимационни, документални, късометражни филми, за които не са открити писмени носители – основа за създаването им. Затова, както проф. Пелева посочва, се предполага, че идеята за въпросните филми може би е била представяна от Радичков устно пред режисьорите или писмено, в рамките на страница – две, които не са съхранени. Не са открити и със сигурност публикувани през 60-те години на 20-ти век написани от Радичков сценарии като: „Тенекиеното петле“, „Лятна почивка“, „Неделя“, „Привързаният балон“ и др. 

В началото на 60-те години на миналия век Радичков прави опити за излизане на големия екран, включително със сценария „Без име“, които, уви, са неуспешни.

Радичков „за първи път вижда свое произведение на екран“ с филма „Горещо пладне“. Официалната премиера на филма пред българска публика е през януари 1966 г. и бележи началото на Радичковия път в киното. За филма се заговаря още преди края на снимането му, като същият бива определен като представящ „хуманността и етиката на новия човек, влюбен в живота и творящ благата му“. А в други отзиви и като:

„ново“, „нова посока“, „модерно“, „нещо свежо, по-друго“ постижение, оригинално и приносно за родното киноизкуство.“

Именно първият филм на Радичков очертава и един от основните проблеми пред киносъсловието – „кинопреводът на Радичковия наратив“. С „Горещо пладне“ се поставя началото и на линията на критика относно „Радичков в киното“, която през годините насетне, по повод една или друга екранизирана негова творба, ще клони или към „твърде малко Радичков“, или пък обратното – „твърде много Радичков“.

Филмът „Горещо пладне“ е дебютен не само за Радичков, а и за режисьора – Зако Хеския , композитора – Милчо Левиев, а за Григор Вачков е първа роля по сценарий на Йордан Радичков. Ленатата е новаторска и с това, че е заснета извън Киноцентър – Бояна, като остава и досега

„единственият български филм, изцяло снет без помощта на павилионите на Киноцентъра.“

Филмът е българското предложение за участие на кинофестивала в Кан през 1965 г.

Интересна е съдбата на втория филм по сценарий на Радичков – „Привързаният балон“ (1967 г.), на режисьора Бинка Желязкова, който почти веднага след първата си прожекция е свален от екран и е забранен. Филмът се оказва

„твърде чужд на тогавашната киноестетика“, „филм – експеримент“,

неподходящ за широката българска публика. Тези особености на филма са забелязани и оценени. Филмът е изпратен на участие в чужбина – Монреал 1967 г., където бива закупен за разпространение в Европа и Америка. Поканен е за участие на кинофестивала във Венеция. Но тъй като творбата не отговаря на тогавашната партийна линия, впоследствие договорът е прекратен. Филмът не стига до Венеция. „Привързаният балон“ се завръща на екран едва в началото на 1989 г., когато е показан в извънконкурсната програма на Берлинале.

След „Привързаният балон“ следват: „Последно лято“ (1974 г.) на режисьора Христо Христов, който в началото на 80-те години на миналия век е посочен за „най-сполучливата екранизация по Радичков“ и „Всички и никой“ (1978 г.) – режисьорски дебют на Крикор Азарян, който на свой ред приема предизвикателството да пресъздаде „богатството и спецификата“ на Радичковите творби, макар и да не успява на постигне очакваното „киноусвояване“ на Радичковата проза. „Всички и никой“ се явява последният филм по сценарий на самия Радичков.

По творби на Радичков през годините са заснети филми като: „Хляб“ (1972 г.) – сценарист и режисьор Наум Шопов; „Барутен буквар“ (1977 г.) – сценарист и режисьор Тодор Динов; „Млади години“ (1981 г.) – сценарист Александър Лазаров, режисьор Магда Каменова; „Веществено доказателство“ (1990 г.) с режисьор Борислав Пунчев. Едва през 2009 г. се появява последният опит за „превод на Радичков“ на големия екран чрез филма „Козелът“ по сценарий и режисура на Георги Дюлгеров – филм, който в най-голяма степен се отдалечава от „Радичковото“, и който, по думите на проф. Пелева, „подканя към размишления относно границата: границата да пресътворяваш и неприемливата манипулация със знаци на цеността“.

За финал на книгата проф. Пелева цитира думите на кинокритик, който определя отношенията между Радичковите творби и българското кино като

„конфликтно, но плодотворно присъствие“.