Успелите споделят

Преди да се срещна за първи път с Радостина на живо вече я познавах чрез нейните мотове. Прочетох първата книжка от техните приключения към 12 вечерта и исках веднага да ѝ пиша (бях толкова, ама толкова ентусиазирана, че цяла нощ търсих мотове в гардероба!), но реших, че ще ме сметне за луда и изчаках до следващия ден. 

Видяхме се на едно много книжно място за интервюто и говорихме дълго време - толкова дълго, че дъщеря ѝ Емили пак остана последното дете за прибиране от детската градина (за което се извинявам). Радостина е истински мот - жизнерадостна, забавна, бъбрива, цветна и прекрасна! 

Докато обсъждахме моята и нейната работа, един човек явно ни беше подслушвал от съседната маса (което сигурно е нормално, когато пиеш кафе сам) и поиска да знае къде работя, за да прочете материалите ми. Тогава се изчервих ужасно много, а Радостина много се смя. Сега се надявам въпросният човек да чете тези редове - надявам се да ги прочетеш и ти. За мен е истинско удоволствие да те запозная с Радостина Николова!

Коя е Радостина Николова? Представи се накратко.

Аз съм едно момиче от морето. Главата ми е непрестанно в облаците, а краката ми често бъркат посоката. Обичам да се губя, да се изненадвам, да плача и да се смея, но като цяло съм тих и (поне по мое мнение) приятен събеседник. Въпреки това малко хора ме познават. Като цяло не се разкривам, нито се сприятелявам току-така. Затова и не се обиждам никак лесно. Нося на подигравки, на критика и като цяло нямам проблем да се излагам. Не знам това добре ли е или не, но пък много ми помага в общуването с децата.

От кога се занимаваш с писане и защо избра точно детска литература?

Винаги съм обичала да си пиша. Като малка имах един розов дневник, в който пишех стихотворения и разни мои тайни. В четвърти клас с няколко мои приятелки направихме училищен вестник. В осми клас имах джобно тефтерче, където бях написала поименно какво мисля за всеки един от съучениците си от новия ми клас. Това ми помогна да премина през тийнеджърството някак по-лесно - с ирония и самоирония. Инак винаги съм обичала часовете по литература, защото обичам да анализирам. Играта с „какво е искал да каже автора“ може да има толкова различни правила.

В университета се запалих по английската литература. По това време започнах да пиша в сайтове, списания. В крайна сметка последните години работех като маркетолог и имайки предвид колко амбициозна съм, винаги съм се виждала някъде из горните етажи на някоя голяма корпорация. Ами не. Не стана така. Никога не съм си представяла, че ще започна да пиша за деца. Дори напротив – по онова време меко казано бягах от техния свят. Но ето ме пак, изненадана от самата себе си.

Не съм избирала аз детската литература. Тя ме избра. Може би е искала да ми натрие носа, знам ли.

Как се родиха Приключенията на мотовете? А на елена Вундаба?

Първите ми истории за мотовете се появиха на шега и се превърнаха в нещо като хоби. Със съпруга ми (по онова време още гадже) се развличахме с историите, които измисляхме за тях. Не съм предполагала, че в един момент това ще ме погълне по подобен начин. От първоначалното щукване на идеята някъде през 2011-а до физическото излизане на първата книга минаха няколко години.

Тя търпя редакции, поражения, лишения, но се появи с много любов и търпение – две седмици преди да се роди и дъщеря ми. Така дадох живот на две отрочета едновременно.

Останалите книги за мотовете бяха логично следствие. Някак се разгърнаха естествено, непринудено и непланирано, точно както първата. С Ву и „Моите красиви рога“ беше малко по-предизвикателно. Еленът е много по-сложен персонаж - меланхоличен, самоуверен, раним, наивен, чудат, доверчив, различен, оптимист. Беше прекалено много неща едновременно. Не се чувствах сигурна как точно да го сътворя, без да объркам нещо.

Напуснала си „истинската“ си работа, за да преследваш мечтата си да се занимаваш с писане. Трудно ли взе това решение и как се стигна до него?

Естествено. Подобно решение не се взима с лека ръка. Аз обичах работата си, затова давах 100% от себе си в офиса. Решението да напусна зрееше в главата ми месеци наред. Просто в един момент се озовах на кръстопът. Не ми достигаше време да пиша. Липсваше ми и трябваше да реша какво искам – да градя кариера или да се вслушам в сърцето си. Нещото, което ме побутна, беше конкретен обрат в работата. Мисля, че се случи точно в най-подходящия момент и ми подейства като шамар. Болеше, но пък беше точно онова, което наклони везните в полза на „Действай! Сега е моментът!“.

Какво е да си самоиздаващ се писател в България? Разкажи ни повече за процеса по подготовката и печата на една книга.

Предизвикателство. Изисква търпение, ресурси, нерядко и сериозен запас от нерви. След първата книга почти не са ти останали сили. След втората и третата някак привикваш. Но лошото е, че с всяка следваща не става по-лесно. Поне при мен. Аз ставам по-взискателна към себе си и към всички, с които работя. Самоиздаването е от една страна самотно занимание, но от друга зависиш от твърде много хора и, когато не всички са на твоята честота, това може да създаде допълнително напрежение.

Процесът от идеята до реализирането на финалния продукт отнема различно време. Работата с редактора по самия текст може да трае месеци, както и илюстрациите. Следва графичното оформление, предпечата, печата, маркетирането... На всяко от тези нива може да има препъни камъни, за които трябва да си нащрек, защото отговорността е изцяло върху твоите плещи.

Какво те вдъхновява?

Обикновено дума, случка, образ. Вдъхновението обикновено идва неканено и понякога не особено грациозно.

Може да работя по други две неща, а нещо трето най-нахално да се намърда в главата ми и да започне да ме човърка. 

Смяташ ли, че хората са забравили как да живеят истински? Имаме ли нужда от мотове в живота си, за да ни го напомнят или трябва да си го напомняме едни на други?

Не мисля, че са забравили. Ритъмът на живота е друг – доста по-динамичен. Давам си сметка, че когато почивам няколко дни подред, започвам да изпитвам угризения, че нищо не върша. Това не е добре. Трябва да намираме баланса между работата и почивката. Понякога аз лично имам нужда някой да ме раздруса за раменете и да ми каже: „Я, се стегни!“. Подозирам, че домашният ми мот комуникира най-вече през дъщеря ми, защото тя чудесно се справя с ролята на дразнител в добрия смисъл на думата.

Децата имат вроден усет да си изискват най-доброто от живота. Не е лошо да се поучим от тях.

Какво правиш, когато не измисляш чудни светове със сладки същества в тях?

Не знам дали има такъв момент. Дори да почивам, в главата ми постоянно има същества. Обикновено добре си живеем, но понякога въобще не ме слушат. През учебната година пътувам из цялата страна. Не пропускам да отида там, където ме поканят – училища, библиотеки, фестивали, работилници. Срещите с деца ме държат на повърхността. Опитвам да спортувам, а от няколко месеца пиша и очерци за едно списание.

Имаш дъщеря на 3 години и половина – Емили. В каква България искаш да израсне тя?

В спокойна и сигурна страна, която поставя като приоритет да възпита у децата любов и уважение към книгите, вместо да идеализира пошли ценности. В момента просто на държавата грам не ѝ пука какво се случва с децата ѝ. Не се инвестира в промените, които искам да видя – в образователната система, в кампании, свързани с насърчаване на четенето, в ограничаване на всички вредни влияния върху децата. Правят се някакви безумни неща на парче, но проблемите си стоят. Докато не започнат да ни управляват хора, които четат, ще си я караме все така.

Какво да очакваме от теб (и мотовете) в близко бъдеще?

„Близко бъдеще“ е доста разтегливо понятие. Иска ми се да кажа, че скоро ще приключа не една, а две книги, но не мога да се обвържа със срок. В момента съм се амбицирала да стартирам проект, който е насочен към работа с деца. Това искам да правя – да запалвам у децата страстта да творят, да четат, да мислят.

Няма нещо, в което вярвам повече, от това, че книгите изграждат личности.