Приключения

Търся лекота, безвремие, докато липсата пулсира в слепоочията. Мислите прелитат като чайки над прибоя. Слънцето напича, но не парещо, а някак по-студено и безсилно. Вятърът разрошва косите ми като немирен хлапак. Ту прибирам някой кичур зад ухото, ту го оставам да пада пред очите ми. Разтривам с пръсти челото си, искам да премахна болката.

Няма глъчка, няма дири. Има само вяра, че животът продължава. Едничката вяра крепи човека. С нейна помощ е създаван и Разбоишкият манастир „Въведение Богородично“, към който крача смълчана. Поемам по пътеката в края на село Разбоище и вдишвам аромата на дъбова гора. Не търся просветление. Ако очаквате в края да съм се преродила, да съм намерила себе си, бъркате. Знам само, че трябва да съм на това място. Усещането е силно като завет, кодиран от предците още при зачеването.

Манастирът, като бяла лястовица, е сгушен в скалата. Премрежвам поглед и почти виждам силуетите на посетителите. Пътеката ме понася надолу до железопътна линия. Не чувам запъхтян влак и смело минавам по нея. Петдесетина метра по-напред слизам от релсите и се шмугвам през ниска дървена порта. Продължавам към стари, килнали се от времето, манастирски постройки. Пресичам двора им, в който някога са щъкали животни, тлеел е огън, виреел е живот.

Малко дървено мостче се протяга под нозете ми. Река Нишава лениво пъпли под скърцащите му греди. Аз съм в подножието на белия храм. Към него се извиват стръмни стъпала. Изкачвам се, но не към физическия олтар на вярата, а към вярата в мен. За да повярваш в друг, е нужно да се довериш първо на себе си. Познаеш ли се, обикнеш ли се, ще можеш да опознаеш и обикнеш другите, и това, що е над теб.

Посреща ме шум от танцуваща по земята метла. Виждам дребна жена, която енергично събира нападалите листа пред храма. Вдига поглед към мен. Очите й са сини като спокойно море. Подканва ме с най-мекия глас:

- Заповядайте, гости, на метено на влезете!

Токава радост се излива от думите й. Чувствам, че ме приветства не просто в Божия дом, а в света на доброто. И наистина там е добро. Там е душа. Там са тихите молитви на монахинята, толкова чисти, толкова истински. Нашепвани, а всъщност така силни. Не съм се молила на глас от дете. Моля се в мислите си, в съня си, в сърцето си. А ето, че сега допирам длани и думите се леят сами. Мирис на разтопен восък изпълва приведения храм. Стените му са бели. По тях висят старовремски икони, окадени от свещите на миряни. Привеждам се до сандъчето с пясък и поставям своето пламъче в него.
Пътят обратно ми се струва по-кратък. Пак минавам през пустия двор. Пазя равновесие между релсите. Връщам се по пътечката, по която дойдох. След десетина крачки чувам приближаващ влак. Изкачвам се още малко и спирам, за да го дочакам. Преминава бавно, но звучно, а след него се сивее облак дим.

Всичко земно е тленно. Казват, че остава само душата. Тя се приютява у хората, които са я обичали... Това в очите ми не са сълзи, а светлината на душата, която ще остане с мен завинаги.