Разказ от градския транспорт: Благодаря Ви за приятното пътуване!
Спорът между "новото" и "старото" поколение винаги е бил много активен. А аз винаги съм се чувствала като родена в ужасно неправилно време, така лишено от романтика, морални ценности и малки неща. Въпрос на лична настройка, биха казали много от вас. Да, напълно съм съгласна, но колкото и да усиля копчето на позитивизма, някак си невинаги успявам да игнорирам изцяло някои негативи, които са в състояние да накарат слънцето ми да емигрира в друга галактика. Такава съм си аз.
Както казах, ужасно неправилно време. В друг ден бих казала, че копнея за големи рокли с обръчи, корсети, малки кокетни дантелени чадърчета, красиви изразителни букли, целуване на ръка едва след няколко месечно ухажване и тонове ухаещи на желание писма. Но днес - не. Днес би ми било достатъчно да се върна 60-70 години назад, за да се запозная с този човек:
Английско време - мрачен и тъжен ден, миришещ на чай с мед, книга и легло. Качи се в автобуса едва - едва, с бавна и внимателна крачка, крепейки се на бастунчето си. Беше на около 70, може би и повече. Не привлече внимание по никакъв начин, но и автобусът беше почти празен. До момента, в който спирката му наближи. Изправи се и се отправи към вратата, минавайки между вече посъбралите се хора. Обърна се към шофьора, помаха му със свободната си ръка и високият му глас разцепи тишината с думите:
Благодаря Ви за приятното пътуване! И на пътниците благодаря за компанията! И на Вас, госпожо, благодаря за доброто обслужване! Пожелавам ви на всички хубав ден и лека работа!Някаква еуфория се разнесе във въздуха и предизвика силни спазми в лицевата област на всичките намръщени и празни лица, които до съвсем скоро сякаш бяха застинали в перманентна позиция на негативизъм, на желание за не живот или нежелание за какъвто и да е живот. Самите хора бяха толкова учудени - дали чисто физически, заради новото, вероятно почти забравено вече усещане, което искрената усмивка поражда, или защото не са си и мислели, че такива хора съществуват в реалния свят, не знам. Но беше хубаво.
Беше много хубаво.
Такава случка е в състояние да преобърне стомахчето ти на няколко оборота по 360 градуса, да те накара да забравиш всички думи на света, да се почувстваш като една глупава прашинка в безтегловността, в безвремието. Тогава усещаш до каква степен живееш и до каква - съществуваш. Именно това съм отговаряла винаги, когато ме попитат каква е мечтата ми - да живея!
