Успелите споделят

Днес ще ви представя един оптимистичен, но в същото време носталгичен човек, който обича да се връща към своето минало. Млад режисьор, който знае, че държейки камера в своята ръка, получава несравним достъп до хората и техните истории, и особено до онези хора, чиито традиции и начин на живот са най-трудни за достигане и рядко показвани. Мечтател, който винаги намира пътя обратно към родината си и който създава вдъхновяващи проекти, илюстриращи красотата и значимостта на България, сред които са „3 минути България“ и “За София, с любов“ .

Мартин Граховски е българин, който до 19-годишна възраст живее в Северна Америка, след това се премества да учи международно право в Холандия и идва да живее в България на 23 години. Дълго време мисли, че животът му ще отиде в посока международно право, докато не започва да снима документални филми в Азия, в Африка, в Западна Европа, свързани предимно с човешки права - достъп до образование, достъп до медицина и достъп до храна. От един момент нататък превръща своята дейност и в създаването на друг тип проекти, не само документалистика, но също и туристически кампании, филми свързани с пътувания, които снима последните години и не само.

Преди няколко години създадохте известната поредица „3 минути България“. Кои са някои от скъпите спомени, които свързвате с нея, и какво Ви донесе тя?

Ха, „3 минути България“ вече направо ми се струва като друг живот! Това беше преди седем години и ми се струва сякаш не се е случило до някаква степен, защото оттогава вече толкова много други неща са станали. Този проект за мен беше едно нужно пътуване, за да опозная корените си. Всъщност цял живот имах възможност да виждам България само летата.

Може би скъп момент за мен беше, когато се върнах година и половина по-късно, за да снимам документален филм за Canon България в Широка лъка в Националното училище за фолклорни изкуства. Този момент беше много специален, защото тогава осъзнах, че макар и да беше последната серия от поредицата, изведнъж отвори пред мен един тотално друг път и посока към това да снимам документални филми, свързани със занаяти, традиции, въобще за неща, до които нямах много достъп, бъдейки извън България целия ми живот.

Всеки ден е един скъп спомен. Този проект беше едно ставане в 5-6 часа сутринта, за да хвана пътя, да отида до поредното място и да го снимам. Някак това да знам, че съм на 23 години и че нищо друго не зависи от мен, освен това да запаля колата, да тръгна и да видя поредното красиво място. Може би тази свобода беше най-красивото нещо и нещото, което продължавам да търся и намирам от време на време. Например преди година, когато пътувах във Виетнам, на границата с Китай, горе на север в планините с мотор, това ме върна до някаква степен към емоцията още преди 7 години, която имах, когато бях с моя Голф и пътувах из България да снимам.

Какво в историите, които разказвате в интересни проекти, като “48 часа“, Ви вдъхновява?

Този проект, за съжаление, така и не се пусна официално, беше в Дом на киното за малко, но беше един нужен проект за периода от живота ми тогава. Но какво ме вдъхновява? Като цяло много от проектите, които снимам, са свързани с хора. Това са проекти, свързани най-вече с историите на хора, живеещи в далечни места, където нямам толкова голяма връзка с тяхната култура.

Това, което най-много ме вдъхновява, е това, че когато разказваш историите на хората, специално през визуален формат, имаш възможността след това да им ги представиш и те да се видят отстрани - да видят колко красив и пъстър изглежда животът им всъщност. Виждаш как някак си настроението и самочувствието им се променят.  

За съжаление, ние живеем в една държава, където стремежът към слава и известност доминира. За мен тези хора, които са най-известни, може би често са най-безинтересни. Tе няма как да се изненадат от себе си, защото може би имат измислена представа кои са.

Това ме вдъхновява много, потенциалът един човек да осъзнае, че животът му е много красив и пъстър. Осъзнавам, че доста хора не си дават сметка колко е красив живота им.

Казвали сте, че човек винаги трябва да започне от това, което е най-естествено за него. В този смисъл колко е важно да преследваме онова, което наистина искаме да правим?

Това е нещото, което смятам, че е изключително важно, защото най-малкото ни дава насока и към други неща извън кариерата. Ако си се борил изключително много, за да постигнеш нещо, да кажем в сферата на киното, от един момент нататък дори и и да се откъснеш от този свят, ти ще имаш способността да приложиш наученото и в други сфери. Не е нужно да е става въпрос за кариера даже, може да го прилагаш във взаимоотношенията си с хората. Но мисля, че е важно да преследваме това, което искаме да правим, защото тези неща идват инстинктивно и не е нужно човек много да се замисля.

Може би, когато говоря за това кое е най-естествено, имам предвид наистина това, което по един или друг начин даже без да си положил усилия, е било голяма част от живота ти. Например, ако си човек, който обожава музиката и всеки ден я слуша, това е част от живота ти и абсолютно всяка сутрин, когато станеш и преди да легнеш, четеш за нови музиканти и техните истории, то това е едно страхотно начало да помислиш  даже не дали да свириш, а примерно да последваш това от гледна точка на журналистика, тоест да се занимаваш с тази сфера по друг начин - ти да отразяваш историите на тези музиканти. И мисля, че най-естествените неща са тези, за които не си даваме сметка, че обсебват нашето ежедневие. Казваме си: „О, това може би няма да ми е кариерата..“. Но защо не? В края на краищата, ако това е нещо, което е част от ежедневието ти, може би не е лошо да се замислиш в тази посока.

Как се справяте с предизвикателствата и трудностите, които могат да възникнат при заснемането на филмите?

Това е малко сложен въпрос, защото предизвикателствата са различни във всяка една държава. При мен, да кажем, предизвикателствата най-вече са свързани с многото пътуване и с това, че мога да снимам нещо във Венецуела, да се прибера в България и да имам 3 часа преди да се кача на полет за Киргизстан и да снимам нещо оттам.

Често срещано в нашия свят е историите на хората да се извличат от тях без винаги да има нужното уважение и за мен може би най-голямо е предизвикателството да се опитам да им покажа, че не съм там просто да взема историята им и да си тръгна, защото все пак това е част от душата им и въобще цялото им същество. Гледам да прекарам поне един ден с хората преди да ги снимам, просто да ги опозная, да прекарам сутринта с тях, да отидем да ядем заедно, да се разходим, да ми покажат малко от своето ежедневие, да се запозная може би с техни приятели… Така че като почнем да снимаме наистина да осъзная, че сме там с идеята евентуално да станем приятели, а не просто да ги снимам.

Това обаче също е и е нещо, което зависи от културата и локацията – много се променя. Бил съм в едно село в Мексико на име Чамула. Място, което е малко отвъд закона, където няма полиция и няма ред. Там местните смятаха, че ако снимаш хора в църквата в центъра на Чамула, душата им ще бъде взета и след това няма да могат да идат до рая. Там бяха запалили един човек, който беше снимал без разрешение хората от селото. И това е един краен пример, разбира се.

Но така аз полагам това мислене, че където и да ходиш, винаги, когато снимаш за някои хора и култури, ти им взимаш много повече отколкото портрета. И от тази гледна точка с това внимавам доста.

Филмът, който създадохте заедно с Петър Тухчиев, “За София, с любов“, показва столицата ни по един вълнуващ начин, разкривайки нейните истории и показвайки отличителни ѝ места. Няма как да не Ви попитам, кое е вашето любимо кътче в София?

Целият текст на този филм е базиран на писма, които аз съм писал на най-близката приятелка в Берлин, която всъщност вече живее в Непал. Така че от тази гледна точка, бих казал, че цяла София, с всичките кътчета, които показахме във филма, са ми любими. Ако трябва да избера едно конкретно място, което ме кара да се чувствам много добре, разбира се, клоня към Витоша. Прекарах Джулай Морнинг на Камен дел. Камен дел е мястото, което винаги ме кара да се чувствам много добре. Боянският водопад, разбира се, но отвъд Витоша …

Имаше едно място, което сега ми идва на пръв поглед, защото прекарвах много време там - в “Перото“ до НДК. Там прекарах първите си горе-долу три години, когато се върнах в България, работейки всеки ден от лаптопа. „Перото“ беше едно от тези места, където се запознах с много готини хора. Някои от тях, които са ми най-близките приятели и до ден днешен. Пространството и уюта, който то създаваше… Беше уникално! И там наистина се чувствах много добре зимата, когато отвън валеше сняг, а ние бяхме вътре и работехме по някакви проекти. Тогава си мечтаех за това къде ще пътувам и какво ще видя, и сега асоциирам мястото с едно мечтаене. Не се бях замислял от много дълго време за “Перото“, но сега, когато чета този въпрос, се замислям, че това е място, което много ми повлия първите три-четири години, когато се върнах в България.

Мартин Граховски и Петър Тухчиев

Вие сте човек, който е пътувал из много места по света в Азия, Африка, Западна Европа, документирайки с камера различни човешки истории и традиции. Кое е най-удивителното или рисково преживяване, което сте имали наскоро?

Най-рисковото преживяване наскоро беше пътуването ми до Венецуела с българската туристическа агенция Panic Frame & Travel и идеята беше с рапел да се спуснем от най-високия водопад в света – Анхел. Трябваше да висим за два дни, докато слизаме с въжета, но за съжаление, долу ни посрещна много лошо време. Реално самите хора, които са там, въобще племената, вярват, че там горе боговете или те приемат, или - не. Ние бяхме десет-дванадесет души и явно някои от нас не беше приет от боговете. Бяхме на открито, сложили палатките си върху едни камъни, и всеки ден ставахме пълни с вода, заради изключително силен дъжд. Все едно бяхме в река.

Въпреки че не слязохме от водопада с рапел, висяхме на ръба на един километър от земята, завързани за скалите. Това беше най-рисковото нещо, което съм правил в скоро време. Да стигнеш до тези скали, така наречени тепуи, да висиш, гледайки под теб тази безкрайна джунгла и да знаеш, че там са стъпвали доста малко хора изобщо в историята... По-малко от триста души въобще са стъпвали, защото разрешението е изключително трудно. Но това да висиш на ръба и някак си да усещащ как те дърпа тази долина надолу и едва ли не как ти се завива свят, защото е такава голяма височина… Това е най-грандиозното! Накрая даже трябваше да извикаме спасителен хеликоптер, защото времето беше толкова лошо, че нямаше как да слезем.

Какво е България за Вас с една дума?

Може би носталгия. В момента отговарям на тези въпроси в Севлиево, мястото, където съм прекарал всичките си лета. За мен Севлиево е центърът не само на България, но и на целия ми живот до някаква степен. Севлиево е мястото, където дядо ми и баба ми живееха. Въобще всичките ми спомени, възприятията ми за какво е приятелство, за какво е лято, всичко това се е базирало точно на тези детски спомени тук.

Така че за мен България е носталгия, пъстрота, детство…