Успелите споделят

- Момчета, прибирайте се! Вечерята е готова.

- Ей сега, само още малко!

Кой не е бил привикван през балкона да се прибира? На кого не му се е искало да поиграе още малко с бандата, която се е събрала на кварталното игрище? А то да беше само игрище! Обръщам се назад и сега вече мога да видя, че е било площадка, на която сме се учили на приятелство, доверие, отборна игра, да се пързаляме с кънки, шейни, найлони. Да се "пързаляме" един друг, но най-вече да "пързаляме" човека от балкона, който ни подканва да се прибираме.

Росен и Методи Терзиеви си спомнят много добре онези времена. Израстват в ж.к. Стрелбище, София, и въпреки че завършват висшето си образование в чужбина, се връщат на родна земя. Теглени от онова носталгично чувство да играеш навън с приятели, свободен и безгрижен, краката им ги отвеждат обратно на кварталното игрище. Но времената са различни, сега децата вместо да се крият на невъзможни места докато играят на жумичка, се крият зад светещите екрани на телефони, таблети и компютри. 

Решихме да върнем на квартала нещо дългосрочно. Нещо, което получихме като деца. Нарекохме го „Отвъд Спорта“ и е за всички хора, които вярват в спортуването на открито като висша форма на кеф и израстване. 

Сайтът, който създават, позволява на всеки да добави игрище и да опише състоянието му. В следващия етап от инициативата, участниците ще могат да помогнат за реставрирането му. Целта на "Отвъд спорта" е местните общности да бъдат активизирани, а организацията ще подпомага връзката им със спонсори, институции и други подходящи партньори, за да може ръждясалите и обрасли игрища да възкръснат.

Момчета, учили сте в едни от най-престижните университети в Европа, но се прибирате на родна земя. Какво открихте, когато се завърнахте в България?

Росен: Бих казал, че преоткрих средата, в която съм израснал. Аз съм от поколение, на което гласно или негласно му се казваше, че тук е зле и че няма оправия; че там е по-добре. След 2007 г. вече беше лесно да отидеш там, но и също толкова лесно да се върнеш. Сега съм наясно кое е зле тук и кое е зле там.

По-важното, обаче, е че вече забелязвам кое е добре тук и се стремя да му отделям повече време и внимание. В другите държави си има достатъчно хора, които да го правят, затова аз предпочитам да го правя тук.

Методи: При мен прибирането се случи в края на 2009, началото на 2010 година. Спомням си как не можех да си намеря едни обикновени дънки в магазините, всичко беше много фолк и малко поп. Имах късмета да бъда част от група хора, с които се върнахме по едно и също време и станахме част от процеса на промяна в културата.

Въпреки всички очевидни негативи, вярвам, че живеем на по-хубаво място от това, което заварих след прибирането си. И още нещо – виждам много хора, които работят неуморно за да се гордеем с нашата България.

Какво ви мотивира да създадете “Отвъд спорта”?

Росен: Ами не знам, май винаги съм искал. Просто така се получи, че сега стана.

Методи:

Обадих му се една сутрин и започнах да му говоря къде свързани, къде несвързани неща. Истината е, че ние винаги сме носили „Отвъд Спорта“ в нас. Просто сега узря и му дойде времето.

По какъв начин финансирахте начинанието?

С лично време/отношение, както и лично време/отношение от приятели. Това е най-голямата ни инвестиция до момента, а може би и занапред.

Има ли вече реставрирани игрища?

Да, помогнахме на едно култово игрище в Перник да заживее нов живот. “Израелските питки”, както е известно, беше с откъртен ринг и доста боклуци по игрището. Има още много какво да се направи там, но в момента отново става за игра на баскет. Браво на Вельо и Ембата, които са местни и бяха в основата на съживяването. Всичко е документирано в това видео:

Има ли доброволци, които да ви помагат? Търсите ли такива?

В основата на модела ни е ангажирането на местната общност около всяко едно игрище. Ако местните не участват, каузата няма устойчивост. Не съм сигурен, че доброволец е думата, на нас ни трябват хора от квартала, на които им пука и им се играе.

Баскетбол, футбол или люпене на семки с експертни коментари?

С гледане и обсъждане може много да се научи човек. Проблем е когато всичко, което правиш, е да гледаш и да обсъждаш. Така че едното без другото не върви.

Какъв е вкусът на детството за вас?

Росен: По-скоро е звук - звукът от подвикване да се прибираме за вечеря.

Методи: Е, има си и вкус – пържени филии със сладко.

А този на успеха?

Росен: Успехът не е всичко. Когато си дете, много стойностни неща се случват не с мисълта за успеха, а от чиста проба “играе ми се”.

Методи: За мен е да помогнеш на други хора да бъдат успешни. А това дава и звук, и вкус, че и дълъг послевкус.

Какво ви кара да се усмихвате?

Като си видим снимки от едно време. Направо се смеем с глас.

Нека възкресим глъчката в кварталите с онези напевни подвиквания "подай", "кош", "фаул". Е, вярно, с тях и рискът някоя баба да бъде уцелена ненадейно с топка! Все пак съм склонна да си мисля, че бабите ще се радват да поемат този риск и да видят децата активни навън, отколкото да им се чудят какво зяпат в тези светещи екрани.