Интервюта

Роза Иванова e страхотно момиче, което, макар да е само в 11 клас, вече е направило страшно много за бездомните кучета в България. Роза се грижи за тях, след което се старае да им намери грижовни и любящи стопани. А това не винаги е лесно, когато все още не си пълнолетен! Но Роза се справя, доказвайки ни за пореден път, че у нас има множество всеотдайни и добри млади хора.

Четох, че вече от 4 години спасяваш кученца, а в момента си на 18. Как дойде желанието ти да правиш тази благородна мисия още в 8 клас? Как съчетаваш училището и грижата за животинките?

Да, точно така, преди почти 4 години за пръв път осъзнах проблема с бездомните кученца. Тогава хранех няколко опашатковци пред дома ми на вилата, но през няколко дни или седмици едно по едно изчезваха, а на тяхно място се появяваха нови. В градчето по онова време всички безпризорни кучета биваха публично отстрелвани или отравяни.

Лятото на 2019г. едно от бездомните кученца пред дома ми роди 7 прекрасни рожбички. Тогава точно родителите ми привършваха със строежа на новата ни къща, която е с 4 декара двор, в полето под градчето. През нощта на 19-ти срещу 20-ти август се родиха кученцата. Аз бях там, когато това се случваше и още от мига, в който осъзнах какво се случва, знаех, че до няколко дни или седмици всички те ще бъдат мъртви заедно с майка им.

Цяла нощ ги мислeх. На следващата сутрин рано-рано хукнах към тях, за да ги прибера в една касетка и да ги пренеса до новата ни къща. Разглобих една стара моя детска къщичка от стария ни дом и я пренесох и сглобих в двора на новата къща.

Купих и постлах хубаво одеялце и се погрижих да им подсигуря всичко необходимо. Баща ми ми даде срок от 2 месеца да намеря на кого да дам и бебетата и майката. Тогава си инсталирах и Фейсбук и започнах да се уча как мога да им помогна. Успях да намеря домове на 5 от бебетата, а за останалите двечки не се появиха правилни хора.

Тогава баща ми разреши да оставим майка им у дома, местехме се в голяма къща с голям двор и освен нашия лабрадор, вече имаше място и за още едно куче, а баща ми виждаше колко много я обичах прекрасната мама Айра. Бях спокойна за нея, но си представях как баща ми ги качва в колата последните ѝ две рожбички и ги пуска на някоя хижа, както беше казал в началото.

Тогава обаче се случи и най-неочакваното и прекрасно нещо. Не знам какво го прихвана, но в един момент баща ми каза, че не може да се раздели с бебетата, жал му е да ги отделя от майката и разреши да ги задържа само при условие, че изцяло аз поема грижите за трите нови момичета в семейството. И така започна всичко.

Видях как мога да помагам на бездомните и започнах да обгрижвам и търся домове на много други като тях, а днес щастливо-осиновените вече са над 160 като с абсолютно всички осиновители си поддържам обратна връзка и си следя кученцата.

Може би 2 или 3 съм си взимала обратно след като не се грижат за тях според изискванията ми и това, което сме се разбрали в началото и още толкова кученца са ми и връщали и съм търсила нови много по-хубави домове и семейства. Наистина е нужно изключително много време и умения дори, за да се случи всичко това, но не смятам, че някога кучетата са били пречка на образованието ми. Никога не съм отсъствала от училище заради тях. Единствено си позволявам да отсъствам, ако съм болна, но и нямам друг избор. В моето училище нямаше да се задържа толкова години, ако имах повече отсъствия.

В междучасията често пъти ми се налага да водя разговори по телефона с ветеринари или някой близък, който действа вместо мен и трябва да го насоча какво да прави докато свърша училище, но това също не мисля че е някаква пречка.

С какво мислиш да се занимаваш в бъдеще?

За в бъдеще имам много планове, но в момента гледам да се съсредоточа върху първата си цел. В момента съм 11-ти клас. Имам още една година до завършване. След това планирам да запиша Икономика - Финанси. Работи ми се на някоя мениджърска позиция или нещо подобно, но това ще бъде нещо, което ще правя за удоволствие. Искам да имам контакт с други хора и някаква среда, разбира се. Искам да се развивам в някоя сфера с финанси. А това, по което работя в момента е хотел за кучета.

От 4 години мечтая за собствен приют, защото съм достигала и бройка от 40 кучета у дома, които лекувам и на които търся домове.

С времето осъзнах, че приютът е един огромен разход не само докато се издигне и направи според всички изисквания, ами това си е и един постоянен разход от хиляди левове всеки месец, а аз като обикновен работник никога няма да мога да си го позволя. Ще мога да издържам единствено себе си и вероятно децата ми някой ден. А през последната година огромен брой хора ме търсят за услугата „Хотел за кучета”. Аз им отвръщах, че не съм хотел, като им препоръчвах няколко, за които съм чувала добри отзиви. Но тогава ми отговаряха, че не съм ги разбрала правилно и те просто нямат доверие на който и да е хотел за четириноги, но имат доверие на мен.

Това беше нещо наистина… невероятно за мен. Защото всички тези хора дори не ме познават, а ме молят да взема кученцата им докато са на почивка, като някои дори ми обещаваха по-големи суми, само и само да приема кученцата им при мен, за да са спокойни, че са на най-хубавото място в най-добрите ръце.

Така се зароди и идеята ми за хотел и в момента търся място около нас с хубава гледка и далеч от хората, както е и нашата къща. Идеята ми е да си отворя едно приказно хотелче с капацитет около 10-20 кученца. След години планирам много по-голям и хубав хотел в София или над София с хубава гледка също на спокойно местенце.

Като крайната ми цел е след години от приходите от двата хотела да си издигна и отворя един прекрасен приют за всички животинки, които днес подминавам, защото не мога да поемам до безкрай. Също отскоро започнах и да разучавам как мога да задействам Общината, така че да започне да си върши работата адекватно и да плаща сметките на кучетата си. Скоро ми предстои първото дело и се надявам на успех, но дори и да не се получи от първия път, все още се уча.