Интервюта

Руслан Трад се определя като блогър и коментатор на свободна практика. Призванието му е да пише за Близкия изток и хората там. Старае се да представя събитията и фактите, които утвърдените медии нямат интерес да показват. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури с профил История. Изучавал е Право и Връзки с обществеността в СУ. Понастоящем е председател на Форум за арабска култура, модератор в научното списание „Българска наука”, член на Асоциация на европейските журналисти – България, лектор на конференции и събития, участва активно в предавания, пише за други медии и участва в развитието на сайтове. През декември 2014 година е отличен с наградата „Активист на годината” на БХК за принос към правата на човека и правозащитността. През 2010 и 2011 година е гост-лектор в Дипломатическия институт към МВнР.

Ти си наполовина българин и наполовина сириец. Какви са приликите между двете нации?

И в двата случая – и за България, и за Сирия- говорим за земи с много дълга, стара, горда, но и тъжна история. Най-малкото имаме общо близко минало, били сме в една държава. Това се е отразило малко или много дори в музиката, танците, отделни думи. И двата народа са жертва на чужди влияния и интереси, но и на самите себе си. Всъщност, един от големите минуси и в сирийския, и в българския народ, е липсата на градивната самокритика и вглеждане в собствените проблеми. Често чуваме по-скоро оплакване, по-скоро негативизъм, но за проблемите просто се говори, без да се предлагат решения.

И за двете държави е сходно чувството, че сякаш живеем и израстваме в атмосфера, която постоянно ти натяква, че идваш от малка държава, от малък народ, от „Третия свят“, сякаш си недостоен да си равен с останалата част на света. Не. Ако се държиш като малък човек, такъв ще бъдеш и така ще те приема останалият свят.

Кога и защо реши да се занимаваш с политически въпроси и журналистика?

За последните 8 години съм писал текстове от Югоизточна Турция, Ливан, Сирия, Ирак, Тунис, Тайланд. Разказвах истории, срещах се с хора, чиито съдби са ме разтърсвали. Отразявал съм събития като затворническия бунт в Диарбекир, сражения в ливанския град Триполи, бежанските проблеми на бегълците от Бирма в Северен Тайланд, сраженията на кюрдските сили срещу „Ислямска държава“ в Ирак, либийските бежанци в Тунис … И винаги през тези години съм се питал дали правя нещата, както трябва. Дали това е важно, дали обогатява хората и най-важното: да продължавам ли?

Ако разговаряхме преди една или две години, вероятно щях да кажа категорично, че се занимавам с журналистика. Днес не съм така убеден. Първоначално учех право в СУ. Издържах, без срам да го призная, до трети за четвърти курс. Мъчех го, криво-ляво, избутах до третия курс. Не беше моята специалност, но изискваше време, за да го призная пред себе си и да взема решението да променя образованието и пътя си.

Защо се отказах от правото? Не защото е лоша специалност, напротив – дава много възможности. Но за мен беше ограничаващо. Имах нужда от нещо, в което да влагам творчество, което да ми дава поводи да надхвърлям границите на собствените си виждания и разбирания за света. Писането е именно това за мен. Не зная дали бих могъл да правя нещо различно, дали умея друго. Зная само, че да пиша за мен означава свобода – не само лична свобода, но и свобода на мисълта. Каквото е и четенето.

В Тайланд посетих, с още колеги, няколко лагера на бежанци от Бирма. В един от тях срещнах един от старейшините, които отговаряха за вътрешния живот на лагера. На края на разговора го попитах как мога да помогна. Той ми отговори кратко и ясно: „Разкажи историята ни. Разкажи как живеем и какви са мечтите ни.“ Тези думи останаха дълбоко в мен. В лагерите живееха трето и четвърто поколение бежанци, чиито съдби остават неразказани, забравени някъде там на границата между Бирма и Тайланд, жертва на най-дългата в историята гражданска война.

Ако има нещо, което ме е водило, то е убеждението, че ако човек има възможност да помогне, трябва да го направи. На хората без гласност трябва да помогнат онези, чийто глас би се чул.

Бил си гост-лектор на Дипломатическия институт към МВнР. Какво преподаваше там?

Бях там две последователни години и то в един много важен за мен период. Бях на 22-23 години, когато точно започвах да опитвам повече да пиша по политически въпроси и обяснение на събития в Близкия изток. Поканата да водя няколко лекции в институция като Дипломатическия институт беше много приятна изненада за мен. Помня, че първият път, когато влязох в една от залите бях силно притеснен. Чудех се какво ще кажа на хората, как да протече самата лекция – ще го направя ли да е интересно. Имах план, бях разпечатал записки. Но когато минах през прага на залата, всичко изчезна. Просто бяло петно. Видях, че присъстващите са от курса за аташета – хора, които бяха поне веднъж по-големи от мен като възраст и със сигурност с повече опит. Зачудих се – какво правя тук, за Бога?

На лекцията говорех за младежките политически движения в Близкия изток, с част от които имах личен контакт.

Разкажи ни за пътуванията си до Близкия изток

За мен те са едно от най-важните събития в живота ми. Да пътувам по тези места означава да научавам винаги нови уроци. Ливан, Турция, Ирак … Това са земи, преживели множество войни и сътресения. От десетилетия наред обществата в Близкия изток не живеят в стабилност. И въпреки това, по тези места съм срещал хора, изпълнени с оптимизъм, с усмивка на лицето, сякаш имунизирани срещу абсурда наоколо.

Като малък съм пътувал през Турция и Сирия заради това, че прекарвах лятото с роднините си в Сирия. Първото ми пътуване, което предприех сам към Близкия изток, беше към Сирия. Бях в 12 клас и просто реших от днес за утре буквално, че ще пътувам за Халеб (Алепо), който днес е почти изцяло разрушен заради войната. Хванах автобуса и тръгнах с една раница през цяла Турция. След малко повече от 40 часа, бях в Алепо. И както се казва – апетитът идва с яденето – 10 години по-късно раницата ми е винаги в готовност.

Ербил, Ирак
Снимка: Георги Тотев

От 2010 насам и особено от 2011, когато избухнаха протестите в Сирия, превърнали се в гражданска война година по-късно, пътуванията ми най-често са по работа. Често съм се връщал много замислен, вглъбен в историите, които съм чул и видял. Това може да разбие света ти на парчета. Когато видиш войната от първо лице, когато виждаш какво може да причини човешката злоба и отрицание, си даваш сметка, че твоят личен свят е нищо.

Снимката е от фронтавата линия при Махмур, Иракски Кюрдистан. Войникът показва на Руслан как изглеждат дикументите му.
Снимка: Георги Тотев

Пушки и патрони можете да видите във всеки евтин екшън, сградите се вдигат отново, но не трябва да допускаме историите на тези хора, които носят и уроци за нас самите, да останат неразказани.

Записките си от пътуванията ми до момента ще се опитам да събера в рамките на книга, в която да разкажа как съм видял промените в районите, които съм посещавал през последните 6 години – Сирия, Ливан, Турция, Ирак, Тайланд, Тунис. Кой знае.

Ти се занимаваш с безброй неща. Откъде черпиш енергия и мотивация за всички тези дейности?

Имаш два избора – да продължиш или да се откажеш. Живеем често в абсурд, фалш и простотия, но всеки решава сам дали да бъде част от калта. Мотивира ме желанието да преразглеждам светогледа си, да изучавам нови светове, да научавам. Много хора обичат да намират отговори. За мен е по-важно и по-трудно да зададеш правилния въпрос.

Над какъв проект работиш сега?

В момента един от най-важните за мен проекти е журналът за военни конфликти, който разработваме с моя колега и приятел, Александър Стоянов. Преди няколко седмици с него решихме да обединим усилията от моя блог „Интидар“ и неговото списание „Военна история“ в проекта De Re Militari. В журнала, който е ежеседмичен, публикуваме ситуационни анализи и карти, изработени специално за изданието. Ще разкрия сензационна, извънредна и бомбастична новина – правим журнала на мускули и както често ми казва Мая Ценова при проектите ни около организацията ни Форум за арабска култура, „Ловим маймуни с трици“.

Това не е бизнес. Правим го единствено и само заради желанието ни да има подобно издание и информация на български. Вече пуснахме десет броя и смятам да продължаваме така.

Какви са прогнозите ти за бъдещето на България в геополитически план?

Ще кажа мнението си като гражданин и то е, че България – като политически и интелектуален елит – трябва да вземе решение. От десетилетия седим в разкрачен стоеж между „Изтока“ и „Запада“. Не мисля, че трябва да страдаме от комплекси, но това се отразява и във външната ни политика.

България често се държи сякаш е имала дълга връзка, която е приключила тежко и затова не може да се отърси от спомените. Тя продължава да търси миналото, защото там е сигурността и познатото, готова е да забрави лошите моменти и предателствата. Но миналото е предупреждение, не дестинация.

Докато светът около нас се движи напред, ние седим неспокойно вътре в себе си, търсим кои сме, а не виждаме колко плюсове имаме. Трябва да се възползваме от големите, както те от нас и да не позволяваме повече да бъдем една безлична държава, която мнозина не са сигурни дали се намира на север, или на юг от Гърция. За щастие, сред младите поколения има немалко хора, които са готови да продължат напред.

Какво би посъветвал младите българи, които тепърва ще се реализират?

Искам да кажа на младите хора, че има смисъл да вярват и да работят за изпълнение на идеите си. Знаете ли, понякога си струва дори и само, за да направиш напук на онези, които винаги ще ти казват, че няма смисъл и че не си струва.

Искам да им кажа, че ще срещат много гадости, обиди. Често в работата. Ще бъдат подрязвани, може дори да ги гледат с насмешка. Но не бива да се се страхуват да се провалят, защото без това няма как да продължат напред.

Независимо колко дипломи ще имат, къде живеят, какво работят и колко изкарват – отношението към останалите и отстояването на това кои са, остават над всички постижения.