Писма до Дядо Коледа

Днес ще те запознаем с писмото на Детелина Милева.

Детелина, която и ние самите не познаваме. Детелина, която вярва в светлото бъдещете на България. Детелина, от която блика надежда. Детелина, която ни показа уж толкова малко от себе си (какво са 750 думи?) и в същото време ни разкри коя е. Днес нашият герой е Детелина - човек, на когото се възхищаваме дори без наистина да го познаваме. Докато в България има хора като Детелина, не ни трябват четирилистни детелини, за да вярваме в късмета и щастието си.

Както обикновено, писмото е пред теб без редакторска намеса.

Здравей, Дядо Коледа,

Как си? Струва ми се, че тази година започнахте по-рано с подготовките – ти и джуджетата. Изпращам ви малко любов, та да ви е по-леко с нарастващите количества подаръци. И малко надежда ви изпращам – от нашата – българската. Да капнете по малко във всеки подарък. Знам, че имате по много от тези чудеса, но нашите са специални. Тук живее един народ, който цял живот го плашат с криза, с мизерия, с по-лошо, с още по-лошо и не само го плашат – изпълняват си обещанията, обаче този народ продължава да се надява.

Странното е, че надеждите му се сбъдват. Сбъдват се много тихо и много внимателно. Надничат от душите на хората и току улавят по още някоя душа и я заразяват. Тихо се случват тези неща, не се хвалят, не се бият в гърдите, не се обясняват на неверниците – тези, дето още не са заразени с надежда. Те им се присмиват и им се чудят, заливат ги с факти и им обясняват, колко безсмислено е всичко което правят за другите, но не осъзнават че вече сме ги заразили. Учудването в тях остава и започва да ги гложди отвътре. Все трябва да има обяснение за това странно държание – да помагаш на хората без причина, без изгода, без видим мигновен резултат… В този момент, ако има кой да им покаже и любов какво е – край – и тях ги облива надежда и не могат да се отърват от нея.

Аз съм се родила в заразено семейство и все съм се чудила на неверниците, но се научих да не ги съдя – те имат право – на никой тук не му е лесно. През последните години видях много любов и вече съм пристрастена. Видях колко много е тя и колко бързо е започнала да се разпростира – цяла епидемия е вече. Видях я в очите на доброволците, които дойдоха да помогнат при наводнението в Аспарухово. Видях я в сърцата на аспаруховци, които събираха дарения за бедстващите в Родопите. Наскоро пак я срещнах в Кръвния център във Варна покрай трагедията в Хитрино.

Пристрастена съм към това усещане – че не съм различна, не съм само аз – има още много други, които помагат и то в пъти повече от мен. Виждаш ги в моментите на мъка и страдание и чак ти е гузно, че толкова им се радваш. Там някъде има жертви, а аз не мога и пред себе си да отговоря – дали сълзите ми са от тъга или от щастие. Тъгувам за пострадалите и се радвам на доброволците, нарушили комфорта си за да помогнат.

Около мен все още има повече неверници отколкото заразени с надежда души. Аз не им говоря. Не им обяснявам, не споря и не убеждавам. Мълча си. Всеки път някой от тях ме заговаря и започва да ме обсипва с обяснения, с оправдания – защо не е помогнал, защо нямало смисъл да се включва или просто не е могъл поради някаква причина, негова си. Аз пак мълча и слушам. Не убеждавам. Виждам ги, че вече са заразени. Те още не го знаят, но тяхното учудване ще прерасне в любов и после ще ги залее надеждата и край – няма отърване. Всеки с времето си.

Тази година съм убедена, че имаш много работа. Знам го, защото епидемията е сериозна. От известно време са се хванали едни младежи и ръсят надежда в мрежата. Борят се с целия негативизъм от реакции и не се отказват. Заразиха много хора. Появиха се и разни други – подобни на тях – тук таме и те пускат по малко любов в джобовете на минувачите. По Коледа се получава по-лесно.

Важното е, че надеждата и любовта остават в душите им и започват да светят. И следващия път, когато пред тях се изправи мъката, те я огряват и я прегръщат… Не винаги се получава – рядко успяваш от първия път… Затова, Дядо Коледа, искам да те помоля само за едно. Като капеш на другите народи от любовта и от нашата необяснима надежда, тези които ти изпратих, моля те – сипи в торбата за България от тяхната вяра. Нашите тук не си вярват. Не вярват, че могат да променят нещата за по-добро. Не вярват, че те самите вече са по-добри – не го виждат. И на тези, дето от скоро са заразени, на тях също им трябва вяра, за да поддържат надеждата. И на мен ми трябва понякога. С много трудности се справят българите всеки ден, а не осъзнават колко са силни и можещи. Донеси им малко вяра, моля те.

Благодаря ти!

С любов и надежда,
Детелина