С любов към Отечеството от Котел (ПЪТЕПИС)
„Горд съм с миналото и живея с бъдещето!” Това е девизът на Котел. За да попия от духа и родолюбието на котленци, стрелям направо в сърцето на града - Архитектурния резерват. В него са разположени, оцелелите от големия пожар през 1894 г., възрожденски къщи. Съхранена е и любовта, и почитта към всичко българското!
Спирам пред двуетажната сграда на Галатанското училище, в която сега се помещава експозицията „Старокотленски килими и тъкани“. Влизам в просторно помещение на първия етаж. Подът и стените са окичени с автентични котленски килими, чиито цветове са завидно запазени, въпреки 150-годишната им история. Заглеждам се в редуващите се геометрични форми, така характерни за този край. Сред най-популярните шарки са: „Фучилата” (хвърчила), „Огърлиците”, „Динените кори”, „Къдрявите звезди”, „Таблите”.
Уредникът ми разказва, че уникалността на килимите се крие в това, че са с две напълно идентични лица. И допълва:
- Едното лице е за първите 100 години, а другото – за после.
Качвам се на втория етаж. Светлината е оскъдна. По стените висят реплики на известни картини, свързани с българската история или поне така ми се струва на пръв поглед. Приближавам се и вместо рисунък на четка, виждам хиляди, може би дори милиони малки нишки. Това всъщност са картини, тъкани на стан! Техните създатели са котленските тъкачки Стоянка Милева и Петранка Чехларова. Тези две жени в пълна степен осмислят израза „златни ръце”.
Слизам към центъра на града, за да разгледам експозицията „Котленски възрожденци”. Тя се помещава в сградата на Пантеона на Георги Стойков Раковски. На входа ме посреща усмихнато, младо момиче, което ме оставя да разглеждам на спокойствие.
Спускам се по мраморните стълби към първото ниво на музея, посветено на будителите и по-специално на Софроний Врачански. Тук е пресъздадена и атмосферата във взаимните училища с пясъчните чинове и катедра със затвор за наказания. На стената висят табели с надпис: „Лъжец”, „Крадец”, „Смутител”, „Неприлежен”, които някога са се окачвали на провинилите се ученици. Добрите също са получавали такива табелки само че с похвали.
Във втората зала проследявам развитието на българската възрожденска книжнина. Виждам първия брой на първото българско списание „Любословие” и издание на „Рибния буквар”. Третата експозиция е посветена на бунтовниците. Най-виден сред тях е капитан Георги Мамарчев – един от организаторите на въстанието в Котленско през 1829 г. и ръководител на Велчовата завера.
Последната зала, кръстена „Революционери”, проследява живота на Георги Раковски. Тук са: ковчежето, в което са пренесени костите му, личният му дневник и оръжие. На излизане виждам малки стъпала в края на коридора. През отворената врата влиза светлина. Изкачвам се и за миг се сепвам от внушителните размери на купола, под който се намирам. В центъра на пантеона, в най-ниската му част виждам гроба на най-видния котленец – Георги Стойков Раковски.
Мраморният саркофаг е покрит от бронзово знаме със заветните думи „Свобода или смърт”, а върху него е положено копие на сабята му. Стоя смирено и прочитам изписаните над него думи – „Любовта към отечеството превъзхожда всички световни добрини!” Гласът ми отеква тихо, след което се стопява, но ехото още звучи вътре в мен.
