От сърце

Обичам българските села. Има нещо в тях, което ме привлича изключително много. Дали са хората, къщите, историята... не знам. Но в едно съм сигурна - искам да помогна на българските села, да помогна да се прекрати това постоянно обезлюдяване, тази постоянна забрава, която тегне над нашите села и техните невероятни хора и неразказани истории.

Въпреки всичко обаче, досега никога не съм била доброволец в някое село. Тази моя мечта, по една или друга причина, винаги е оставала на заден план, винаги е била пренебрегвана с думите "Има време, ще го направя по-късно".

И да си кажа честно, дори когато попаднах на инициативата "С ръце за село" през месец юни, отново си казах същото. Основната ми пречка бе организирането на транспорт Как? Аз?! Не! Аз не мога сама да пътувам! Това е невъзможно! Така се отказах... И загубих много. Но тази инициатива отново ме привличаше. Отново и отново, и отново, докато накрая не склоних да се опитам все пак да отида. Щях да пробвам, пък каквото ще да става!

Действително обаче стана. Разбрах се с една група от доброволците, които се съгласиха да ме закарат от Пазарджик до селото.

ДЕН 1

Събудих се на 25 юли в 04:00, приготвих се и, с помощта на баща ми, който бе достатъчно добър, за да се събуди в 04:00 в събота и да ме закара, бяхме на автогарата в 05:00. 

Ще спестя детайли около пътуването. В 10:30 обаче вече всички бяхме в центъра на село Манастир. Още от този момент, още от първите няколко минути, се зароди моята любов към това малко родопско село. Тази любов дължа освен на красотата на заобикалящата ни природа, също и на една-единствена реплика, която случайно дочух:

Трябва да се действа. Не можем да стоим и да чакаме.

Тези думи бяха изречени от кметската наместничка в село Манастир - Милена. Тя вече бе по-възрастна - може би 50 - 60 годишна - но искрата у нея не бе изгаснала, въпреки нелеките обстоятелства в селото (визирам постоянното обезлюдяване и лютите зими).

И наистина трябваше да се действа. Затова минахме съвсем набързо през къщата за гости, в която имахме резервирани места, за да оставим багажите, и се отправихме към първата ни дестинация - 12 км. екопътека, която трябваше да изчистим.

Пресрещна ни бай Иван и неговата кобила Петра. Този старец, който според мен бе поне 70-годишен, сякаш ходеше по-бързо от всички ни! Разбира се, ние се отклонявахме постоянно, за да чистим, ала въпреки това ме изненада неговата подвижност и енергичност. Нападнах го с въпроси, на които той, ако не с радост, то поне с примирение, отговаряше. Разказваше ми легенди за селото, за различните местности, за предишните си два коня... въобще, доста научих от него!

Бай Иван постоянно ни подканваше да побързаме, защото иначе дъждът щял да ни хване. Ние, уви, не го послушахме и продължихме да събираме боклуците. И наистина, както бе предрекъл бай Иван, планинският дъжд ни застигна, принуждавайки ни да се скрием при един отдавна затворен ресторант в местността Хайдушки поляни (тя се казва така, защото там са се укривали хайдути). Ирена, една от организаторките, каза, че Милена ѝ предложила да извика малък автобус, който да ни откара към къщата за гости, където бяхме отседнали. Съгласихме се.

Една част от доброволците се качихме на автобуса, а другата продължи да се бори с мисията да изчисти останалите 7 км. от екопътеката. Шофьорът на автобуса, изключително мил и любезен човек, ни благодареше за инициативата ни, за нещата, които правехме за родното му село, което, за съжаление, той бе напуснал, за да търси работа в гр. Лъки.

На вечеря бабите ни поглезиха с три тави клин - типична родопска баница, при която освен типичното сирене се добавя и ориз. Денят завърши с бабин хор.

ДЕН 2

Бабите се бяха погрижили да ни заредят с енергия за деня чрез изключително вкусни мекици за закуска. Щом се нахранихме, се отправихме към училището, което бе затворило през далечната 2003 г. поради липса на ученици. Щом влязох вътре, не можех да спра да се чудя що за деца и учители са обитавали това място, каква е неговата история и какво се е случвало в него...

Помогнахме на баба Добринка - библиотекарката на читалището - да пренесе тежките шкафове от училището в читалището, за новата ѝ (и поредна) инициатива - отворена библиотека! Не ги носихме през цялото разстояние, но пък ги натоварихме на автобус, който ги транспортира до читалището. 

Щом пристигнахме в читалището, тя първо ни заведе в стаята за представления, където децата от селото ни представиха своите танци, а сетне и една кратка сценка диалог, наречена "Колежки", в която по един изключително приятен и ненатрапчив начин баба Добринка подканваше родителите да изпратят децата си в читалището, при нея.

Сетне минахме през музейната сбирка. Там задоволих желанието си да разбера повече за селото и за неговите жители, тъй като баба Добринка, освен че старателно бе подредила множество експонати, донесени ѝ от нейните съселяни, бе изрисувала стените с родословните дървета на първоначалните родове, а освен това бе изнамерила и снимки за основаването на читалището, пенсионерския клуб, както и за миналото на училището. В музея тя ни разказа за историята на село Манастир, за обичаите на хората, както и за някои важни и интересни личности, които го бяха обитавали.

Вече в библиотеката, аз се натъкнах на нещо, което ми направи особено голямо впечатление - стихосбирка, създадена от живеещите в село Манастир. Най-старото стихотворение бе от 1945 г., писано от Радка Дичева, която, макар и вече много възрастна (р.1928 г.), е все още жива и дори е автор на книга за баща ѝ, войник в Балканската война. Останалите хора, оставили част от поетичното си творчество в това малко книжле, не бяха по-малко забележителни. И макар някои да не бяха вече на този свят, те бяха оставили своята следа, своя принос за село Манастир в тази книжка, обитаваща рафтовете на селското читалище.

Разбира се, тук далеч не съм описала всички невероятни преживявания и приключения в село Манастир. Но искам да напиша няколко заключителни изречения: щом тези хора, тези 42-ма души, почти всичките над 50-годишни, могат да бъдат толкова борбени, инициативни и будни и да се отнасят с такава любов и признателност към родното си място, та дори и малко, и "на края на света", то защо ние не можем? Защо толкова често си казваме "В България нищо не става", "У нас е така...", а не както казва Милена - "Трябва да се действа. Не можем да стоим и да чакаме."? Защо 42-ма възрастни души могат да мислят и да действат, а ние не? Защо и как не виждаме, че ако всички имахме този манталитет, това мислене, не само село Манастир, ами цяла България щеше да е едно великолепно място за живеене? 

Ако и вие искате да изпитате някои от емоциите, които аз изпитах в село Манастир, вече можете да се запишете за кампаниите през август месец тук. А ако искате и да помогнете за провеждането на бъдещи кампании, не се колебайте да дарите в Платформата!