Талантливите деца на България

"Всеки край е началото на нещо ново". Тези думи на 18-годишната Минка Кирилова - Мони сякаш се отразяват в целия ѝ житейски път до този момент. Мони не познава биологичните си родители, а на 13 години губи приемния си баща. Междувременно приемната ѝ майка се разболява тежко и се налага момичето да се премести в дом за деца. В хаоса от мисли и емоции, в сянката на загубата и в стремежа да подреди чувствата си, за да продължи напред, Мони започва да пише поезия.

Днес нейната първа книга вече е факт. Това е интерактивната стихосбирка "Моят свят. Дневник за мечти", чиято премиера се състоя на 19 октомври в галерия "Оборище 5". В книгата си Мони представя дванадесет от своите стихотворения, в които се разкрива силата на мечтите, надеждата и любовта въпреки всички предизвикателства.

"Дневник за мечти" се реализира с подкрепата на книжарница Orange, а приходите от продажбата на книгата ще помогнат на децата от менторската програма "Скритите таланти на България" на неправителствената организация "Операция: Плюшено мече". Програмата дава шанс за професионална реализация на даровити младежи, лишени от родителска грижа или намиращи се в риск. Именно от тази програма е част и самата Мони.

С подкрепата на "Операция: Плюшено мече" Мони успява да реализира една от своите мечти - да издаде книга. Сега дванайсетокласничката гледа напред към следващия етап от своя живот и планира да изучава "Психология" в Софийския университет, за да помага в бъдеще на деца, споделящи нейната съдба. Докъде се простират мечтите на Мони, каква е нейната рецепта за справяне с премеждията и как изглежда следата, която младото момиче би искало да остави след себе си? Ще научиш в следващите редове.

Как навлезе в света на поезията? Какви бяха първите ти поетични опити?

Всичко започна на шега, в един час по музика. Тогава бях много наранена от факта, че изгубих приемното си семейство. Имах нужда по някакъв начин да излея всичките си чувства и да се излекувам. Първоначално започнах с бунтарство, но след това осъзнах, че всъщност няма нужда да се бунтувам, защото няма да променя нищо.

Реших, че просто трябва да подредя чувствата си по някакъв начин, и открих това в писането, колкото и изненадващо да беше за мен тогава.

Първото ми стихотворение се казва „Свят без любов“. Общо взето, въобще не му обърнах внимание в началото, даже смачках листчето, на което го бях написала, и го хвърлих през прозореца. Тръгвайки да се прибирам вкъщи, на входа на училището листчето се оказа до крака ми. Реших, че ще си го взема – поне да си го запазя за спомен. Когато се прибрах, го оставих съвсем случайно на бюрото на една от служителките вкъщи. Тя го прочете, хареса го и ме насърчи да продължа да пиша.

В началото си казах: „Боже, защо тя ме насърчава да пиша, като дори не умея, това са някакви глупави детски рими“. Но въпреки това продължих, защото още от първото написано стихотворение усетих, че някакъв товар си отива от мен. Затова продължих.

И с всяко написано стихотворение болката си отиваше все повече и повече – и така до днес.

Това се е случило, когато си била на 13 години. Какъв път измина оттогава досега, как оценяваш тази промяна в себе си и в творчеството си?

Супер благодарна съм, че не се отказах от писането и че продължих, защото благодарение на него всъщност ми се случват тези прекрасни неща, които се случват днес. По това време се появи „Плюшено мече“, появиха се много хора, които ме подкрепиха.

Оценявам това, че не спрях да пиша и че продължих напред.

А как се роди идеята ти за книгата „Моят свят. Дневник за мечти“? Защо реши тя не да бъде просто стихосбирка, а да оставя творческо пространство и за самите читатели?

Още в началото, когато започнахме да работим с „Плюшено мече“, си поставихме няколко цели. Една от нашите главни цели беше аз да издам стихосбирка. Започнахме да работим по тази идея, обаче с моята менторка разговаряхме и усетихме, че стихосбирка звучи много задължаващо, а не всеки обича да чете поезия или книги като цяло.

Нашата идея беше по-скоро да привлечем младата аудитория. Аз исках както посланията на стихотворенията ми да докоснат хората, така и по някакъв начин самите те да започнат да записват мечтите си, целите си, страховете си – така, както правех аз.

Тогава с моята менторка решихме, че освен стихосбирка тази книга ще бъде и дневник - място, където всеки един читател ще може да пресъздаде своя свят.

Разкажи ни повече за представянето на стихосбирката. С какви емоции ще го запомниш?

Беше супер вълнуващо. Фактът, че бяха дошли толкова много хора само и единствено заради мен, ме накара да се почувствам уникално. Не можех да повярвам, че всичко това се случва и че е истина. Много притеснена бях, притеснявах се да не объркам речта си или нещо, което казвам. Но всички гости ме предразположиха и ме накараха да се чувствам още по-ценна, успокоиха ме. Супер благодарна съм на всеки от тях, който намери време и успя да дойде, както и на онези, които не успяха, но въпреки всичко ме подкрепиха по някакъв начин.

Прави ми впечатление, че черпиш вдъхновение от хората, които са оставили някакъв отпечатък в живота ти – приемното ти семейство, менторката, класната ръководителка. Винаги говориш с огромна благодарност за тях. Какво означава подкрепата им за теб и твоя път?

Много съм им благодарна, защото те са моите ангели хранители. Те са онези хора, които имат невидими крила, те ме пазят и ме закрилят.

С общи усилия те успяха да превърнат онова уплашено и наранено момиче, което някога бях, в орела, който днес лети право към мечтите си.

Винаги ще им бъда благодарна, защото ми показаха красивата страна на живота отново и защото вярват в мен дори когато аз самата не си вярвам. Затова ги обичам толкова много. Разбира се, благодарна съм и на онези, които си отидоха. Аз винаги ще помня тях и това, което са ми дали.

Благодарна съм и на онези хора, които не са ми били толкова близки и всъщност са ме наранявали. Интересно е защо им благодаря – благодаря им защото въпреки всичко са ме научили на нещо. Хората идват в живота ни, научават ни на нещо и си отиват, просто така стоят нещата.

Освен това искам да благодаря на невероятния екип на „Плюшено мече“ за това, че ми дадоха възможност да се боря за едно по-добро бъдеще, както и на прекрасните книжарници Orange, без които тази дълго бленувана мечта нямаше да се превърне в реалност.

Какво те вдъхновява най-силно? Кое те кара да почувстваш творческия порив и да започнеш да пишеш?

Като цяло всичко ме вдъхновява. Целият живот около мен, светът ме вдъхновява. Вдъхновяват ме животните, природата, любимите ми хора, моменти, които са се случили в живота ми. 

Най-вече ме вдъхновява любовта, защото тя е едно вълшебство.

А какво обичаш да четеш?

Обичам да чета любовни романи и приключенски книги. Най-вече книги, които носят някакво послание и имат в себе си някаква дълбоко скрита вдъхновяваща история.

Споменаваш любовта за втори път, но първото ти стихотворение се нарича "Свят без любов". Какво ти помогна отново да откриеш любовта в света около себе си?

Интересно е, че първото ми стихотворение се казва „Свят без любов“, защото аз не мисля, че има такъв свят. Да, светът е пълен с егоистични, злобни, завистливи хора, но любовта винаги я е имало. Просто в онзи момент от живота ми съм мислела по този начин, защото съм се чувствала така. Но онова, което ми помогна отново да се почувствам обичана, са всички тези хора, които ме подкрепят днес.

Това ми помогна да видя, че в трудните моменти винаги ще се появява някой, който ще ни помага. И че всеки край е началото на нещо ново.

Това всъщност е отразено и в едно от твоите стихотворения, където пишеш: "Във това се крие красотата: че без дъжд липсва дъгата". Смяташ ли, че си успяла вече да откриеш своята дъга след толкова много дъжд?

Да! Даже освен дъгата мисля, че съм открила и слънцето.

Кой е най-ценният урок, който си научила до този момент?

Да не се сърдя на онези, които си отиват от живота ми, и да давам шанс на новите хора.

Защото никога не знаеш как един нов, непознат човек може да се превърне в онзи, без когото утре няма да можеш да живееш.

Книгата ти се нарича "Дневник за мечти", а в друго свое стихотворение се обръщаш към читателите с призива: "Мечтай непрестанно, мечтател бъди, копней, без да спираш и за секунда дори". Каква е твоята най-голяма мечта?

Моята най-голяма мечта е да стана детски психолог и да помагам на онези, които имат нужда да бъдат чути.

А защо си се спряла точно на психологията като перспектива за бъдещото ти развитие? Какво те накара да се видиш в тази роля?

Като малка, като всяко дете, аз си мечтаех да стана певица, актриса, танцьорка - съвсем нормални детски мечти. Но на 13-14 години осъзнах, че искам да се занимавам с деца. И понеже живея в такава институция реших, че искам да работя на такова място и да бъда социален работник.

С времето обаче разбрах, че социалният работник се занимава повече с документация, отколкото със самите деца, а моята идея е да се занимавам с тях, не с документацията. Голям принос за раждането на тази моя мечта има моят ментор Валентина Стефанова, която е много важен и ценен човек в моя живот, защото тя ме прие в гнездото си, без дори да ме познава. Даде ми шанс да ѝ покажа коя съм и каква съм въпреки това, което съм преживяла.

Никога не ме е критикувала – дори в моментите, в които всички се отдръпнаха и си казваха: "Тя е ужасно хлапе, тя само прави напук на всички, срещу всичко и всички". Напротив, тя ме подкрепи. Харесваше ме и сега ме харесва такава, каквато съм. Точно затова избрах тя да ми бъде ментор в менторската програма, защото ме вдъхнови да имам желание да помагам на всички деца, които имат нужда да бъдат чути.

Това, което тя прави за мен, ме кара да мисля, че всяко едно дете има нужда от такъв човек до себе си. Затова реших, че искам и трябва да бъда човек, който да помага на деца като мен - и не само като мен. Така се роди тази моя неща.

Какво искат да кажат тези деца, които имат нужда да бъдат чути?

Всяко има различно нещо, което иска да сподели със света. Едно иска да каже „Прегърни ме“, друго иска да каже „Обичай ме“, трето иска да каже „Никой не ме разбира, поне ти ме разбери“. Такива неща.

Твоето любимо стихотворение от книгата завършва така: "Дори и зима да превземе моята душа, в белотата на снега ще оставя след себе си следа". Когато се връщаш назад след години, каква е следата, която би искала да видиш след себе си?

Едно упорито момиче, което никога не се е отказало от мечтите си.

Спомена, че обичаш посланията. Какво послание искаш да отправиш към нашите читатели?

Моето послание е да не спират да се усмихват въпреки всичко, което се случва.

И да знаят, че животът, отнемайки ни едно, винаги ще ни дава нещо друго в замяна.