От сърце

Когато бяхме малки разменяхме миришещи картинки. Сега разменяме любовта. Мислим си, че е повтаряща се. Но всъщност не е. Съвсем не се случва само веднъж в живота. Но истинската любов е неповторима. Усеща се от далеч. И може би наистина ухае. Ухае на някакъв сладък плод. Любовта… усмихвам се, когато мисля за нея. И ми е хубаво, когато говоря за нея. Защото тя топли. Стопля всяка част от тялото. Може да сгрее дори и най-ледените момичешки крака. Смешно е, но наистина си мисля, че за момичетата е най-важно да са им топли краката.

Всъщност все още нищо не знам за любовта. Странно е обаче, как се закача за ухото, като обеца. Ако си изгубиш винтчето и край - носиш я, докато падне или докато намериш ново винтче. Пазиш я или просто я захвърляш. Май любовта изобщо не е магия, както я описват, не е танц, не е сън. Виждам я като дълга нощ, в която звучи музика под прозореца ми. Или влак, който препуска страшно бързо към един познат остров. Не знам... тази любов постоянно си променя визията, сякаш иска да ме обърка. Наистина не знам за любовта.

Понякога просто не е любов. Някаква измислица е. Една от хиляди нощи, в която хората преспиват някъде, с някого, без да се замислят какво всъщност носи голият човек до тях. Тъжно е. Голотата е толкова красива, ако е обичана. Както и всичко останало - прекрасно е, само ако е обичано. Но кой ни учи на любов? Все питам. Задавам този въпрос на всички. Никой не отговаря, може би от срам. Само поетите говорят за любовта, но тях кой ги разбира… Животът преминава в питане, в празни дни, в изпразвания и заминаване късно вечер. Дори когато не искаме да си тръгваме, пак го правим. Затова може би любовта е влак. С много стари мотриси. Все пътува нанякъде, към някого. Но ако е прекалено студено, не й се остава. Стопля краката и си тръгва.  ­­

И като си тръгне? Възможно ли е този свят да съществува без любов? Представяте ли си очите на хората, ако не излъчват нищо. Представяте ли си сутрини без трепет или нощи без сълзи? Ние мислим, че имаме време за всичко, но вече нямаме време за обичане. Войните ни го отнемат. Бедствията ни го отнемат. Смъртта ни го отнема. И ние не можем да се преборим с това. Най-голямата загуба на човечеството би бил свят без любов. А ето там, в нищото, в един град, стои едно  момиче, което си слага червило през 5 минути и се надява, че това ще направи деня по-хубав. Но не е истина. Само любовта би направила деня  хубав. Ала момичето е празно, изпразнено от всякакви момичешки мечти. И не е виновно за това. Защото в един друг град, едно момче говори, че не вярва в любовта и е на среща с голо тяло…

Банални са тези истории, но истински. И светът наистина умира. Защото никой не вярва на поетите и никой не ги разбира. А поетите не са много. Но си представям колко би била ползотворна една революция, поведена от тях. Пийнали, красиви, брадати и болни… но със сърца. „Сърцата революция”, бих я нарекла - за очовечаване на населението. Мечтая си за това, защото всъщност нищо не знам за любовта. И не знам как тя действа. Но ако поне още един си я представя като мен, може да се срещнем с този един и да поговорим за възможната революция. Да се превърнем и ние в поети. Ала лицата, които виждам срещу мен са свлечени до земята. Криви, грозни, надменни. И странно, но тези лица могат да летят. Няма кой да ги приземи. Ако можех, щях да им отрежа крилата.

Първо, защото нищо не е красиво с крила на главата и после, защото любовта е на земята. Само тук тя би могла да съществува, също има нужда да бъде в нечии мисли, има нужда от прегръщане. А може и нейните крака да са замръзнали. От толкова бягане. И от толкова разсъбличане.

Другото е просто измислица.