От сърце

Имало едно време едни влюбени и приключенски настроени мушмороци. Те били неуморни изследователи, които обичали да колекционират красиви хоризонти, да вървят из стръмни или пък по-полегатички пътеки или просто да шофират покрай слънчогледови полета или надвиснали тежки варовикови скали, или пък отнесен от времето път, някога царски. В една нощ, точно като тази (направо си беше тази), решили да поемат на среднощно пътешествие. Със себе си взели неща от първа необходимост - вода, Морени и... това е. И телефони, ама то нали това се подразбира и е задължителна част от екипировката на всеки приключенец от 21 век. Среднощната екстраваганца се отблагодарила изцяло, а природата нагостила тези видни пътешественици богато...

Почерпи ни (това сме аз и моят принц на черно Пежо) с няколко десети видимо небе, по една падаща звезда, която напълни всяко от очите ни, вперени в магическия простор, хубава музиката от щурци и други буби и една от онези луни, които мислиш, че ще хванеш, само ако се протегнеш. Ах тази луна, криеше се зад дървета и къщи, а после изскачаше по-бляскава и викваше "Пу за мене!". Седеше все на пътя ни, с леко червен цвят, в компанията на високи, пухкави облаци и по някоя срамежлива зведичка. Луната сякаш се радва на приключенците, напътства ги, свети за тях и ги дарява с най-меката си светлина.

А колко много различни пътища срещнахме. Уморени, бодри, млади, зрели, разпадащи се. Имаше шефски пътища - с мантинели, светеща маркировка и всичко. Имаше стари пътища, които остаряват класно, тях природата си ги взима обратно - стръкче трева в идеалния център на лентата, буйна вторична растителност, достигаща средата на платната, ерозия и всякакви други релефообразуващи процеси. "Искам си го" беша казала Природата веднъж. Имаше и wannabe пътища, които се вживяваха в ролята на пътища, но нямаха нито асфалт, нито маркировка, само очертания, камъни и прекрасни гледки. Последните два вида са ми любимите.

Нощната междуселищна, нискохълмиста фиеста ни срещна и с видни предствители на дивия живот в България - три бодри таралежчета (не знам дали бяха три или единият много ни хареса и ни изпрати и на връщане, стори ми се, че ни помаха), язовец, лисица, хиляди пеперуди и други дребни и не чак толкова дребни насекоми, малки полски мишки и хищни домашни котки. Разбира се, всички тези представители на дивата фауна ме стряскаха с всяко свое движение и аз намирах утеха и сигурност в прегръдките на принца на черното Пежо.

Той от своя страна, като един безстрашен принц, готов да ме спаси от всички зли сили, магьосници и мен самата, има супер сила - успява да открие магия и красота в малките неща. Естествено, после ще я постави под съмнение, но и това е чар от друг тип. Та, обут с приключенските си чизми, Принцът излезе безстрашен сред тези диви хълмове, осветени само от срамежливите звезди, скрити зад висока облачност, както ще каже един метеоролог.

Неговият подвиг сред дивите хълмове и природи, и интересни геоложки форми му подари няколко чудни мига, споделени със самия него, от една чудна крайпътна скала с прекрасен хоризонт и внушителни скални зъби. Остри. Които моето сърце на бебе сърна не успя да доближи. Страхът е интересна емоция, способна е да парализира цялото ти тяло, но междувременно отприщва въображението ти и, о, колко истории се раждат в тези моменти...

Ето ги звездите! Колкото и да бяха срамежливи се показаха иззад облаците.

Една, две... четвърта... шеста, ти видя ли я, не, да, гледах в другата посока, нищо, пак ще падне, гледай тук, ти видя повече, трябва търпение, ето още една, видях я, хайде, тръгваме, още малко, добре. Прегръдка.

Открихме село Светлина! Случайност? Не мисля! Това е името на споделеното ни работно място - гимназия, пълна с Вселени; докато си карахме и пеехме, разпалено си представяхме предстоящата учебна година и така влязохме в селото, изненадааа. В село Светлина всички къщи бяха заспали дълбок летен сън; завити с мека тъмнина и лек юрган от градински цветя; бяха прибрали дори колите си да спят и те, стига са бръмчали. Дано не сме ги събудили.

Направихме кратко кръгче да разгледаме - да влезем ли в селото, не, да, обръщам, йес, това сигурно е площадът, тук живеят ли хора, разбира се, няма коли, видях една, пътят свърши, тръгваме, чао, Светлина, виж Луната!

Снимка: Flickr.com

Ето я пак тази красавица! Беше захвърлила облачния шал и беше пуснала звездите на разходка, а те тичаха, падаха и радваха всички романтични души. Пожела ли си нещо? 

Среднощните карания са супер яки, романтични, прохладни (когато си в Димитровградско, в Хасковско прохладата е кът), спокойни, философски и вълшебни. Благодаря на моя принц, който ме спасява от всички вещерици, които искат да ми влязат в окото и е по-готов, от мен дори, да приключенства, да шофира и да откриваме семпли места, които погледнати през нашите очи са всъщност божествено красиви. 

По "радио едно рок, едно рок радио" пускат музика, точно такава, каквато трябва да бъде в една гореща августовска нощ, пълна с падащи звезди, луни като от детска рисунка, екземпляри от дивата природа и любов.

*Заглавната снимка не е моя, благодаря на bg.dnes за нея.