Toва е едно прекрасно стихотворение за Еньовден, което е написано от нашата авторка Анна Станоева. Искаме да ви поздравим с него по случай хубавият български празник и обичай.
Седемдесет и седим, и половина
Побързала е хубава Яна,
пред изник биле да сбира,
че по Еньовден лековити
са тревите с роса окъпани,
окъпани, та подсушени
от слънчеви лъчи огрени.
От месечина нощем наглеждани,
под русалийски песни расли
и под весели хорá самодивски.
По непристъпни поляни никнали,
от хора нивга неспохождани,
неспохождани и невиждани.
Сбирала Яна, що сбирала,
на път за дома щом тръгнала,
либе си Богдан срещнала,
кахърен, в грижи унесен.
Че майка му болна легнала,
от болест тежка, коварна,
коварна, даже незнайна,
а нямал ни тейко, ни другиго
на кого да каже-разкаже,
че от мъка да се избави,
двамина само с майце си
едничко рамо, опора.
Подала Яна за майце му,
китка треви, разноцветни
и заръка тихо заръчала.
Пъстър венец да сплете,
с биле лековито да я пои,
с росни цветя да я окъпе
и с топли думи да крепи я,
а него с Еньовче закичила
мъката му да изтегли,
душата му да пречисти.
Минало време, неминало,
оздравяла майце му, станала,
станала и при Яна завтекла се,
като свое чедо прегърнала
и с думи мили нарекла я:
– Ела, дъще у нази,
че по теб Богдан изгаря,
по теб, по снага ти върбова,
по бяла ти шия, брезнишка
и по честни ти черни όчи.
Къща двуката да светне,
с радост да се изпълни,
песен чудна да екне
и в наши двори да се чуе.
Че откак с Еньовче го окичи
и мен на крака вдигна,
все край дувара ви шета,
тебе търси да види,
да види, да му пристанеш.
Я, влез, изведи тейка си,
с него да думам имам,
че утре тъпан да думне,
сватбарско хоро да завием.
