Седемдесет и седем, и половина
Toва е едно прекрасно стихотворение за Еньовден, което е написано от нашата авторка Анна Станоева. Искаме да ви поздравим с него по случай хубавият български празник и обичай.
Седемдесет и седим, и половина
Побързала е хубава Яна, пред изник биле да сбира, че по Еньовден лековити са тревите с роса окъпани, окъпани, та подсушени от слънчеви лъчи огрени. От месечина нощем наглеждани, под русалийски песни расли и под весели хорá самодивски. По непристъпни поляни никнали, от хора нивга неспохождани, неспохождани и невиждани.Сбирала Яна, що сбирала, на път за дома щом тръгнала, либе си Богдан срещнала, кахърен, в грижи унесен. Че майка му болна легнала, от болест тежка, коварна, коварна, даже незнайна, а нямал ни тейко, ни другиго на кого да каже-разкаже, че от мъка да се избави, двамина само с майце си едничко рамо, опора.
Подала Яна за майце му, китка треви, разноцветни и заръка тихо заръчала. Пъстър венец да сплете, с биле лековито да я пои, с росни цветя да я окъпе и с топли думи да крепи я, а него с Еньовче закичила мъката му да изтегли, душата му да пречисти.
Минало време, неминало, оздравяла майце му, станала, станала и при Яна завтекла се, като свое чедо прегърнала и с думи мили нарекла я:
- Ела, дъще у нази, че по теб Богдан изгаря, по теб, по снага ти върбова, по бяла ти шия, брезнишка и по честни ти черни όчи. Къща двуката да светне, с радост да се изпълни, песен чудна да екне и в наши двори да се чуе. Че откак с Еньовче го окичи и мен на крака вдигна, все край дувара ви шета, тебе търси да види, да види, да му пристанеш. Я, влез, изведи тейка си, с него да думам имам, че утре тъпан да думне, сватбарско хоро да завием.
