Общество

С наближаването на Деня на Вси Светии (Хелоуин) в интернет по традиция започва да цикрулира снимката на дете, което държи табела с надпис: „Когато американците си сложат мартеници, тогава и аз ще празнувам Хелоуин.” Детето е усмихнато. Табелата е украсена с рисунки на тикви. Всичко във вселената е наред. Или поне трябва да бъде.

Защо обичаме да мразим? Защо се чувстваме най-големи патриоти около Хелоуин и Свети Валентин? Наистина ли това е най-голямото притеснение на българина - че Западният свят (в лицето на Америка) ни завладява?

И вместо да негодуваме срещу „външно наложените ни празници”, няма ли да е по-добре да съхраним своите? Точно това направиха ученици от гимназия в Пазарджик преди няколко дни - обединиха наш празник с чужд. Или поне аз избирам да гледам на това като на обединение, а не като на противопоставяне. И вместо повече хора да следват примера им, те са заети да разпространяват антихелоуинските послания.

Не ме натъжава фактът, че някой няма да се маскира на 31-ви октомври. Това е въпрос на личен избор. Проблемът идва оттам, че същите тези хора, които са най-големите „патриоти”, не правят нищо, за да съхранят българските бит, култура и традиции. Ще започна с това, че голяма част от тези лозунги са придружени с текст изписан на шльокавица (когато последно проверих, азбуката ни беше кирилица).

Не е задължително във всичко да има противопоставяне. Ако детето ти не иска да се маскира или да празнува Хелоуин - добре. Но ако има голямо желание, а ти му забраниш да ходи по къщите за бонбони (макар да е приемливо да ходи по къщите за яйца на Лазаровден), защото е твърде "западно", така го лишаваш от възможността да се забавлява с приятелите си. В крайна сметка (невероятно, но факт!) може да празнуваш Хелоуин и в същата година да си ходил на гайдарско надсвирване или кукерски събор - все типично български неща.

Когато бяхме малки с брат ми, любимият ни празник беше Сирни Заговезни. Това е може би най-забавната българска традиция, за която се сещам. Не сме палили клади, баща ни не е стрелял с пушка и обичахме празника не защото след това започват постите и няма да ядем месо. У нас обаче винаги се искаше прошка (и досега се прави) и, естествено, баба и дядо връзваха варено яйце и халва на конец и ние се опитвахме да ги хванем с уста. Този обичай е известен като „хамкане”.

Честно казано сега като пиша това, всичко ми звучи доста безумно, но традициите често са леко странни и точно там е тяхното очарование. Ние, българите, имаме безброй такива. Някои от тях са християнски, други идват още от езически времена. Можеш да прочетеш за тях. Можеш да ги спазваш или не. Всичко това е твой избор и твое право. Включително да ги предадеш на идните поколения - така съхраняваме духа си.

Това, което за мен е напълно излишно е да има съпоставка. Няма закон, който да казва, че човек трябва да празнува само едно или друго. Аз обичам (наложената) еуфория покрай Деня на Вси Светии. Обичам маските и костюмите. Обичам всякакви измислени празници. Защо да нямаме повече поводи за радост? Това по никакъв начин не означава, че 1-ви ноември - една от най-важните дати в календара, не е може би най-важният ден от годината за мен. Да, за мен - за човека, който празнува Международния ден на фалафела и Световния ден на числото ПИ.

Аз нося първи ноември в душата си. Опитвам се да живея живот, в който да се пробуждам всеки ден. Заветът, който са оставили народните будители след себе си живее в нас завинаги. Тази дата е специална. Всяка година честитя празника с надеждата, че будителите не са изчезнали. Аз знам, че не са. И сега и след 200 години, винаги ще имаме нужда от тях. Хора, които да ни вдъхновяват, да се борят за "всичко българско и родно". Будителите още вървят сред нас и затова аз работя това - тук, на сайта на Успелите, ти можеш да прочетеш за тях. Да разбереш тяхната история. И тя да ти помогне да напишеш своята. 

Вместо заключение

В крайна сметка никой не е казал, че трябва да се маскираш като секси омар. Или като каквото и да било. Хубаво е обаче да знаеш СРЕЩУ какво се бориш. Или още по-добре - ЗА какво. И, както е казал един известен българин (не мога да повярвам, че точно Спенс ще цитирам, но това изникна в главата ми):

„Лесно е да мразиш, трудно е да обичаш
и винаги нещата с истинските думи да наричаш.”