Шипка е!
Шипка e
Към свободата, освободени от грижата за днешния си ден, целеустремени към върха, за да осъзнаем и усетим, че някога е имало много смели хора, които са се вълнували само от една велика идея. Идеята днешния ни ден да бъде СвобоДен.
На 25.08.2018 г. се честват 141 години от шипченските боеве за Освобождението на България, дали решителен ход в Руско-Турската Освободителна война. Преди две години имах възможността да се докосна до върха и историческото честване. Сега, в памет на този ден, отново бих искала да извадя този спомен от преживяването, за да продължа неговия живот и днес заради битката...
Една от най-големите битки в нашата история, в която в продължение на шест дни защитниците показват изключителен героизъм въпреки численото превъзходство на османския противник. Връх Шипка е наречен непревземаем български връх, върхът на Свободата. В чест на Шипченската епопея към върха се отправиха хиляди хора и тази година.
Пътувахме през китни, красиви, богати земи, плодородни, родили колосите Ботев, Левски и Вазов. Криволичехме по завоите към героичната височина, а нашата екскурзоводка ни разказваше подробностите около едно от най-емблематичните събития в нашата история.
Гласът й спря, сетне продължи със сподавени сълзи и така до края на описанието за боевете тук, сигурна съм, че не бях единствената, която плачех тихо в рейса, гледайки прекрасните гори отвъд прозореца, прикривали хиляди български мъже, сред които и момчета на по 17 - 18 години. Шест дни… през първите три дни са били най-ожесточените действия, особено третия на 23 август или 11 август по стар стил.
Но те издържат, докато дойде подкрепата, едва 7500 срещу 24 хилядната армия на Сюлейман паша. От Орлово гнездо видели многочисления противник и останали да бранят, не себе си, защото знаели, че са обречени, а свободата, защото вярвали, че тя е вечна. Колосално. В името на независимостта, без да знаят реално какво е свобода, без да са се докосвали до съществуването й.
Ние днес знаем значението й, а носим ли духа на Свободата като тях? На върха този въпрос отекваше с все по-ясно ехо. Вятърът духаше силно и пилееше косите и сълзите ми наоколо. Стъпвахме по земя, по която всяка крачка е пропита с не-човешки героизъм.
Звучеше народна музика, а пред мен ходейки, потропваше ръченица, едно малко момченце, размахвайки малката си ръчичка във въздуха, и то вървеше по стъпките на нашите предци, а те навярно са падали в името на това, по тази земя да има кой свободно да пее и играе. Колко велико, без думи… и след химна и изпълнението на колоритната възстановка на бойните действия, паднахме на колене.
„Смятам, че днес е времето да се обърнем към себе си, към сърцата си и да се попитаме какво ние можем и искаме да дадем на България. Всеки, изкачил върха, трябва да се попита дали искаме да бъдем славни като нашите деди, дали можем да бъдем като тях, дали ние можем да градим България днес.
И този славен връх ни дава отговор - фактът, че ние сме тук ни казва - да! България я е имало, има я и ще я има за нашите деца!“ - силното слово на генерал-лейтенант Константин Попов, произнесено преди две години.
А Шипка. О, Шипка. Тя, с невероятната си обятност, ни показваше всичко. Много интересно от върха на паметника, гледайки към всички посоки-изток, запад, север, юг, видях свободата. Равнините се качваха в ниски планини, опасващи района, а после преливаха към по-високи, място имаше за всички и на много надалеч имаше видимост.
Всъщност в пейзажната картина нямаше граници, нямаше хоризонт, тя не се затваряше, а предаваше свободата на всички земи нататък и нататък до безкрая. Преломно място, епична битка. Не случайно.
Всичко е възможно, си повтарях. В тази обречена битка, нещата са поели напълно срещуположен ход. Това важи и за малките неща в нашето ежедневие, както и за глобалните събития. Имайки свята цел, обединени в една идея, всичко се постига. Трябва дух и посветеност.
Слизайки по 890-те стъпала надолу, десетгодишният ми син ми зададе следния въпрос:
- Ти би ли се била за свободата, така като тях? - смело ме попита той.
- Бих искала да мога, Марти.
- Ако сега се бием в днешно време, ще е много по-лесно, сега има много по-модерни и мощни оръжия - разсъждаваше детето ми.
- Да, но хората, които стоят зад тези оръжия, имат ли този дух, тази чиста истина, които са носели нашите опълченци? - замислих се аз.
И двамата замлъкнахме. Стъпалата свършиха. Зад нас остана Свободата, над всичко и всички ни. Сега оставаше да я приложим навътре… в себе си.
И да поведем една битка, една война вътре в себе си, в която да победим и изхвърлим предразсъдъците, ниското самочувствие и безпътицата, обзела ни напоследък, за да Освободим място за градеж, обединение, светли идеи, творчество и вяра. Заради Шипка... Време е.
