От сърце

Бих искал да ви отнема няколко минути, за да ви разкажа за една необикновена събота, която преживях наскоро, и част от умозаключенията, до които стигнах. Знам, че темата и мнението ми може да предизвикат полемики, но определено не това е целта на тази история.

Преди близо две седмици с група доброволци от доброволческа организация, за която се надявам съвсем скоро да разкажа повече, се впуснахме в еднодневно приключение с достойна мисия. Три багажника на лични автомобили бяха натоварени с торби, изпълнени с различни хранителни продукти. Знам, че не звучи като невероятна история или нещо ново, но споменах, че за мен бе необикновена.

Колите се насочиха към села в околията на Плевен, като смятам, че не е необходимо да споменавам наименования на селищата, тъй като идеята ми е различна. През този съботен ден се сблъсках със съдби, които съм срещал само по телевизионните предавания. Самотни и уплашени възрастни дами, семейства на ръба на оцеляването.

Разбрах какво означава едно радио да бъде прозорец към света, когато чух Моцарт от стар приемник, поставен на прозореца на стаята на възрастен самотен мъж с 90% инвалидност.

Почти всяка една от къщите, в които се отбихме, имаше леко занемарен вид. Но друго ми направи впечатление. Къщите нямаха много мебели, някои нямаха дори прозорци, но в тях имаше надежда и борба. Сигурен съм, че мнозина ще си помислят, че говоря само за домове, принадлежащи на хора от различен етнос, които не са много обичани по нашите ширини. Да, имаше и такива. Въпреки привидната нищета, с която се сблъсках, виждах смирени и усмихнати личности, които правеха колкото могат, каквото им позволяват възможностите. Нямаше семейство, което да не работи, което да не прави каквото може, за да оцелее.

Направи ми силно впечатление тяхното смирение. Смирение, а не примирение със статуквото. Трогна ме това, че те ценяха емпатията и загрижеността, а не продуктите в чантата. Те ценяха това, че някой отива и ги пита „Хей, как е животът?“. Разчувства ме това, че една възрастна дама разпрегръща всички, защото дълго време никой не идвал на гости, а тя искаше просто да си приказва. Тези хора желаят единствено да знаят, че някого го е грижа. Те правят каквото могат. Ами дечицата? Там имаше толкова много дечица. Някои с нацапани дрешки и ръчички, но все усмихнати и с очи, преливащи от надежда. И разкази. Разкази за това колко им харесва да ходят на училище. Как обичат математиката, как обичат да рисуват, да играят футбол. Видях как малко момче, облечено в стар костюм на Спайдърмен, кара неподвижен трактор и бе толкова щастливо. Видях възрастна баба да храни малките си котета, които ѝ правят компания в самотните вечери.

Повярвайте ми, щастието е да караш стар неподвижен трактор с костюм на Спайдърмен и най-невинната усмивка.

И сега се замислете, че четете тези редове през устройство, което голяма част от тези хора не притежават. И бъдете благодарни за това. А колко е трудно да сториш добро ли? Не много. Малко воля и време. Една семейна събота. Защо със семейството си не се качите в колата, не натоварите багажника с няколко торби с продукти, не е толкова скъпо, колкото звучи, и не отидете до близкото село. И не попитате някого на улицата: „Знаеш ли дали има нуждаещ се, или самотен възрастен из селото?“. Намерете го. Поговорете си 10-15 минути с този човек, покажете му, че е значим.

Научете децата си на толерантност. Нека видят колко много имат, за да се замислят дали да плачат за следващата некупена играчка. Защото онези дечица един ден ще стъпят в класната стая. И колкото и да не ни се иска да бъдат нагрубявани и потискани, ще бъдат.

Но ако онези дечица, които нямат, видят добрината и я оценят, а тези, които имат, видят какво е да нямаш, може и да бъде различно.

Знам как звучи. И пак казвам, че е въпрос на избор. Знам, че не е ваша работа да се грижите за тези неща и никой не казва, че трябва. Дори да правите това веднъж в годината. Ще значи изключително много за някого. И да, лесно е да се прояви конформизъм и да си кажем, че няма да го направим, защото другите не го правят. Но така е най-лесно, нали? Направете го. Не е толкова трудно. Но не очаквайте нищо в замяна. Защото всеки отговаря за решенията си. Вземете решението да помогнете с надеждата, че това ще може да даде вяра на човека отсреща, но нищо повече. Направете го без дивиденти и очаквания.

Не забравяйте, че на тези хора не им е за парите. Не им е за храната. За времето и вниманието им е. За усмивката и благата дума. За надеждата. За едното „Пази се!“ на довиждане.

Пък и дори да не предприемете гореспоменатата идея, поне оценете всичко, което имате. И бъдете благодарни за него. Всеки ден.