Успелите споделят

Силвия Атипова определено е пишещ човек – разкази, книги, статии, интервюта, тъжна документация и попълване на бланки. Тя е двуезичен писател и журналист. Има публикувани книги на английски език под литературното име Sylvia Ashby, както и множество статии в сп. Бакхус, в-к Дневник, Капитал Light, в-к Култура и разказ в 6-ти брой на сп. Гранта – „Болестта“. 

Каквото има за писане, пиша го... Само поезията гледам в захлас отстрани и се възхищавам на добрите поети, но знам, че никога няма да съм като тях. Добрият поет е абстракционист, а аз съм повече класик. Ако рисувах, щях да съм от тези скучните пасторални художници от 19-ти век, чиито картини са само хълмове, къщи и тук-там някоя крава или кон. Разбира се, съвременното общество и динамиките в него ме вълнуват, но често нямам смелост да се изказвам по текущи теми. Може би, когато остарея и стана на 80 ще се освободя от всички обществено наложени задръжки и ще  съм от онези баби дето се задяват с младежи и говорят, каквото им хрумне. Защото знаят, че нищо вече не ги чака, освен смъртта. А тя не дискриминира по ум, красота или добро поведение.

Tи си пример за човек, който е учил нещо, а се реализира с нещо друго. От кога датира страстта ти към писането?

От петнадесетгодишна. Спомням си на един ученически купон с китари, един съученик ме попита, ако сега ме блъсне кола и съм в инвалидна количка през остатъка от живота си, какво бих направила. Първото нещо, което ми хрумна беше, че ще започна да пиша книга. Така се стекоха обстоятелствата, че прописах двадесет години по-късно. Сега, след три публикувани романа, си давам сметка, че писател се става само след като достигнеш известна зрялост. И времето, което не съм писала не е загубено, а по-скоро е време, от което съм се нуждаела, за да не запълвам света с „разчупена“ проза и самоцелно оригиналничене. За да осъзная тежестта на думите и силата на емпатията към героите и читателите.   

Кои са авторите и творбите в световен мащаб, които те вдъхновяват?

Най-трудният въпрос на света. Това е все едно да имаш седем деца и да те попитат кое ти е любимото. Сутрин може да ми е любима Зейди Смит с нейния непобедим сарказъм и бистър ум. Към 10 ч. може да имам нужда от Чамаманда Нгози Адиче, за да ми покаже с кроткост различният свят на Африка и Америка от Европа, но все пак колко сме хора всички по света. Обедната почивка бих прекарала с Маргарет Атууд, която обожавам във всичките ѝ проявления. После идват Казуо Ишигуро с неговата кротка разрушителност; Дейвид Лодж, който е по британски смешен и тъжен едновременно; Грьондал, чиято поетична проза е идеален завършек на деня с чаша вино пред камината. Това е предложение само за един ден. Светът е пълен с писатели, с които бих искала да прекарвам времето си. 

Какъв съвет би дала на младите автори, които тепърва биха започнали своята кариера с писане? 

Аз самата не се чувствам достатъчно „зряла“ или „писател“, за да давам съвети, но ако трябва да кажа какво на мен ми помага – бих могла. На първо място: брутална честност и откритост. Прозата, както музиката, може да звучи фалшиво. Всяко изкривяване на образа на героя заради удобство на сюжета, всяка ненужна заигравка с времето, мебелировката, кашмиреното палто на стола, защото не можеш да говориш за истинските чувства на героите си, се усеща в книгата. Ако не на съзнателно ниво, то на подсъзнателно. Ако не можеш да бъркаш в раната на героите си и да им причиняваш това, което те не искат – няма как да се получи смислена история. 

Второ: редактиране на текста. Начинаещите писатели не си дават сметка колко малко пространство е един роман. Всяка дума трябва да е в книгата, защото без нея не може. В това отношение Ишигуро е титан, но на него му отнема 5 години да напише една книга. Не всеки има неговата издъжливост - да прекара толкова време с един текст. 

Не на последно място: обич към писането. Ако някой каже на начинаещия писател, че няма да има добри продажби, че никой няма да чете книгите му, освен роднини и близки приятели и то от любезност, че няма да изкарва никакви пари, напротив често ще се налага да се лишава от всичко, за да пише: би ли писал, въпреки това? Ако причините да редиш думи на лист хартия ден след ден, не идват отвътре, а са подбудени от имагинерни външни причини, то това е временно състояние. Ще мине. Писателите пишат, защото не могат да не пишат.

Ако трябва да оприличиш себе си на герой от книга или произведение, кой би бил той и защо?

Иска ми се да съм Лейди Оракъл от едноименната книга на Маргарет Атууд. Тя е точно толкова луда, авантюристична и казва супер оригинални неща в правилния момент, както бих искала да мога и аз. Но се опасявам, че съм Хърмаяни от Хари Потър. Зубър и мъгъл с рошава коса и често тряскам врати и рева в неподходящи моменти. Но може да се окажа, че имам заложби за Лейди Макбет. Кой знае...

Кои са твоите желания за по-добра България? 

• Да започнем да водим диалог. Разговори, в които разискваме идеи, а не обиждаме опонента си на личностно ниво от безсилие и липса на аргументи;

• Хората, политици и граждани, да започнат да носят отговорност за постъпките си;

• Да осъзнаем, че сме част от глобалното село, наречено планета Земя. Ако не знаем как да подобрим образованието си, има професионалисти, които биха ни дали съвет. Ако не ни харесват нашите прокурори, можем да ги сменим с други.

Не е срамно да поискаш помощ. Срамно е да се проваляш отново и отново, без да си научил нито един урок.

За финал на интервюто оставяме на теб да напишеш епилога

Бих искала да кажа на вашите читатели, че писателите пишат за тях. Не за други писатели, награди или академичната общност (има и такива книги, но тях не ги слагат на лавиците на „Художествена литература“). Не, книгите се пишат, за да стигат идеите им до максимален брой хора, далеч извън пределите на малките клоаки на занаятчийските задруги. Няма нищо по-хубаво за един писател от това да получи имейл от читател дори само от един ред, който казва „Смях се с глас.“ Или „Изпуснах си спирката на трамвая. Така се бях зачел.“ Или „Станислав е тъпак. Много неубедителен герой. Защо трябваше да я краде тази ролкя?“ Или „Жорко е. Бяхме заедно в детската градина. Как не те беше срам да напишеш случката с калта?“

Или каквото друго ви хрумне. Казвайте ни ги тия неща.

За нас, и специално мен, това значи наистина страшно много.

Благодаря на „Успелите“, че ме поканиха за това интервю, а на читателите им - че го прочетоха.

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.