Успелите споделят

Силвия Христова е „гражданин на света”, тъй като по-голяма част от съзнателния си живот прекарва в чужбина. Вятърът на промените през 1989 г. я отнася в Италия още на 19-годишна възраст, където остава цели 10 години. Любовта я връща в България, където става майка на две момчета. Паралелно с майчинството Силвия натрупва активи и в образованието. Работи като драматург на Столичния куклен театър и около 7 години е координатор на Международния театрален фестивал „Варненско лято”.

Докато е още студент в НАТФИЗ, тя се сблъсква с липсата на каквато и да е реализация на младия артист и така се ражда идеята за „Фантазиите на 6 етаж” - интериорни проекти на млади таланти от театралната сцена. В духа на театъра на Гротовски повечето от тях живеят и се хранят на самия етаж, за да установят духовна връзка със собствения си проект.

Всяка стая се сдобива с авторска табелка на създателя си, като това позволява на младите хора да се реализират и да бъдат познати на широката публика. Днес Силвия Христова твори на територията на артхотел "Симона", където произведенията на изкуството са навсякъде - по стаи и коридори.

Вие сте космополитна личност, която е взела решението да остане в България и да се бори за промяна. Смятате ли, че през последните години изкуството и артистите у нас получават по-големи обществени признания и перспективи?

Както винаги, в основата на всяко съдбоносно решение седи любовта. Влюбих се и след 10 години в Италия се върнах в България, без много да му мисля. Последва бурен и продуктивен период – родих две деца, разработих 3 хотела и завърших две висши образования. Не мога да кажа, че се върнах, за да променя ситуацията. Когато го направих, нещата бяха лесни, усещаше се икономически подем, имаше движение на хора, финанси.

Но от гледна точка на изкуството нещата стояха по друг начин. То агонизираше, след като години наред, по време на социализма, беше галеник на съдбата.

След Промените обаче пред хората на изкуството стоеше неизбежността от реформи – страната беше осеяна с театри мастодонти, тежки структури с много трудна поддръжка. Изкуството бе изправено пред необходимостта да се промени – нямаше средства, търсеше се начин то да се отбие от държавната хранилка…

Артистът мизерстваше, а повечето бягаха в чужбина. Колко големи имена на българското кино и театър угаснаха в незаслужена бедност! Днес е малко по-различно – правят се сериали, касови постановки и изобщо се усеща реабилитация на артиста. Но също така и много театри бяха закрити. Имам колеги, които изобщо не се занимават с изкуство, животът ги принуди! Едно нещо не се е променило – не е толкова въпрос на талант, колкото на късмет.

На база на опита ви като драматург кое е по-трудно за един артист – да твори или да излезе от ролята си на артист?

Аз мисля, че това важи не само за артиста, но и за човека като цяло, всяко едно предизвикателство води до неочаквани резултати. Има едно клише, на което много му се дразня, но пък е толкова вярно – когато излезеш от зоната на комфорт, започваш да живееш. За артиста то може да се перифразира така:

Когато артистът излезе от комфортната си зона, започва да твори истински.

Всъщност аз не съм артист, аз съм по-скоро теоретик, човекът зад кулисите, чийто труд остава незабелязан, но важен. И като такъв също ми се случи да изляза от зоната си на комфорт и да работя в земетръсна обстановка. Няма да забравя времето, в което работих в Столичния куклен театър. Щастието ми беше помрачено от факта, че имаха по-скоро необходимост от PR, отколкото от драматург.

За първото бях чувала някакви неясни дефиниции, а за второто бях учила 4 години. Изправих се лице в лице с професия, която изобщо не познавах. Представете си колко ми беше трудно да правя нещо, което беше непонятно за мен. Но започнах да се ровя в база данни, да чета, преодолях всякакъв вид препятствия, а една година по-късно записах PR в Софийския университет. Именно тук се запознах с много иновативни тенденции на модерния мениджмънт, които изобщо не се колебая да прилагам, и това ми се отплати с времето.

В момента също съм излязла смело от зоната си на комфорт, защото семейството ми разработва нов хотел в Австрия. Това е труден период на адаптация, нова материя, нов език, но аз знам, че рано или късно ще дойде момент на удовлетворение от постигнатото. А дотогава… сменяйте често ролите, жанровете. Най-малкото поддържа тонуса, здравословно е!

Как чрез „Фантазиите на 6 етаж” установявате духовна връзка между талантите и тяхната креативност?

Създаването на „Фантазиите на 6 етаж” съвпада с обучението ми в НАТФИЗ. Тогава наистина видях проблемите на българския артист много отблизо. Талантливи хора, които затъваха в блатото на мизерията и системата превръщаше в занаятчии. За мен да си артист, това е наистина, колкото и банално да звучи, призвание, божи дар, който ти споделяш с хората. И не може този труд да бъде оценяван толкова ниско, говоря от материална гледна точка.

Точно тогава българският театър се тресеше от всякакъв вид кризи – материални, структурни, институционални. И аз виждах как едни млади и прекрасни хора се изсипват в системата без никаква опция за бъдеща реализация. Възмущението ми нямаше граници.

И както във всяка приказка протагонистът се намира на точното място и се натъква на добри помощници, точно така се случи и при мен. "Зла" банка ми беше отказала реинвестиция на кредит и моето семейство се озова с един незавършен етаж. Стегнах се и докато се огледам, вече бях заобиколена от разпалени млади хора, които искаха светът да отвори очи за техните послания. Имаше условие – да са студенти (нали и аз бях такава) и да са хора на изкуството. Половината клас от моя театроведски випуск се включи първо за подкрепа, после за самия купон и естествено, техните стаи станаха едни от най-интересните!

Моите проекти не променят света, но пък това беше един от най-интересните моменти в живота ми. Видях как нещо, което много обичам, влиза в едно толкова прагматично място, каквото е хотелската стая, и това ме изпълни с много смесени, но силни чувства. Гордост, удовлетвореност, вдъхновение, толкова благодарни очи ме гледаха с възхищение. Работата с толкова млади хора, недокоснати все още от житейския битовизъм, си заслужаваше дългия период на подготовка и реализация.

По-късно, вече като студент в СУ, си дадох сметка, че без да искам, съм направила един много успешен PR ход, който донесе голяма популярност на хотела. Етажът беше отворен един месец като изложбено пространство и се посещаваше свободно. Гласуваше се с урна и тримата победители получиха парични награди.

Кои са хората, които стоят зад анонимното графити изкуство по градските улици? Можем ли да наречем тези хора „артисти”?

Всъщност в това се криеше и смисълът на един от най-интересните проекти, които съм реализирала - "Графити етажа". Поводът за него беше трагичен инцидент – 13-годишен райтър падна от мост в близост до хотела, през нощта в опит да направи графит. Това ме накара да погледна от различен ъгъл този тип себеизразяване, не може да рискуваш живота си и да си само един невъзпитан гамен. Запретнахме ръкави, имах за съмишленик едно младо момиче, което всъщност беше PR-ът на събитието. Тя изкара един цял свят пред очите ми – много романтичен, свят на бунтари, но в същото време и на мечтатели.

Намерихме 12 млади души, влюбени в този тип улично изкуство, на които поверих целия пети етаж на хотела. Това бяха едни изключителни хора – млади авантюристи, които водеха здравословен живот, начетени момчета, които обикаляха столицата с колела и живееха по природосъобразен начин.

И понеже идвах от театъра и ме вълнуваха всички алтернативни изразни форми, в духа на театъра на Гротовски организирахме една приятелска комуна. Идваха, когато искат, рисуваха, когато искат, оставих ги без всякакви догми и рамки, разчитах на тяхното въображение и артистизъм и те се възползваха от това до край. Благодарение на това артистично съжителство днес артхотелът притежава едно уникално пространство, което няма аналог в цяла България.

Редно ли е да поставяме изкуството в рамка и в кои случаи една творба граничи с проста безвкусица?

В изкуството няма правила, то извира дълбоко от душата и не се подчинява на аксиоми, теореми, закони. Тук субективната оценка играе важна роля. Когато започнах Графити етажа, всички, които се занимаваха с това, бяха категоризирани като гамени. Погледнете днес, пълни сме със сгради, които живеят нов живот благодарение именно на графитите.

Самата аз си имах проблеми с 12-метровия графит на Мерилин Монро на фасадата на хотела – няколко пъти получавах жалби и ходех да се обяснявам в общината, че всъщност това са краката на холивудската актриса, а не на някакво работещо момиче. Много е лесно, но и безотговорно, особено когато не си информиран, да слагаш етикети и да отричаш. Аз лично призовавам към толерантност.

Как най-просто бихте определили промяната, за която се борите? 

Като майка на две деца, без да се замислям, казвам образованието. Оттам започва всичко – малкият човек един ден ще е гражданин на нашето общество, строителят на основите му. Аз съм "за" абсолютна реабилитация на учителската професия. Оттам тръгва всичко, качественото образование ни дава добрия лекар, добрия политик, добрия инженер. Не може и не трябва всеки да бъде учител. Това е като да си артист, трябва да имаш призвание, да гори у теб огън, с който да подпалиш околните. Учителят трябва да е креативна личност, модерна, да не отблъсква децата от знанието, а да ги увлича.