Талантливите деца на България

Днес ще ви срещнем с една млада дама, която се подвизава в полето на точните науки. Тя се казва Силвия Петрова, на 17 години от град Стара Загора. Мечтата ѝ е да основе собствена компания в областта на изкуствения интелект, но също така иска да се занимава и с нещо, свързано с виртуалната реалност.

Сега главно се занимава с математика, информатика и физика. Състезател е в областта на физиката. Участвала е в различни състезания, олимпиади, конференции и конкурси, като за момента най-престижното от тях е участието в международния турнир на младите физици, който се проведе в Пекин, Китай, през лятото на 2018 година.

Откъде се роди твоят интерес към физиката?

Преди да зная какво е физиката, винаги съм искала да разбера как работи светът около мен и вместо да си купувам „машини“ от магазина, имах желанието аз да си ги направя сама. Когато физиката стана отделен предмет, живях в Холандия, но там нямах голям шанс да се занимавам със състезателна физика, тъй като:

1. В час не се занимавахме много сериозно, поради което нямах много идея какво всъщност е физиката. Мога да кажа, че това, което взехме там за 1 година, се равнява на това, което се учи тук за половин срок. От друга страна, учебниците бяха лесни за разбиране и пълни с рисунки, но ако искаш да научиш нещо повече, едва ли ще намериш толкова материали, колкото има в антикварните библиотеки тук.
2. Ако искаш да се занимаваш и искаш да ходиш на частни уроци, се заплаща, и то много повече, отколкото тук. 
3. Хората не се стремят да се изявяват, което по някакъв начин повлия и на мен.

Знам, че много биха казали, че в интернет има информация и оттам може да се подготвиш, но когато живееш в едно такова общество, мотивацията и желанието се загубва.

Когато живях в Холандия, разбрах за Теодосий Теодосиев, слушах за отборите, които печелят медали по международни олимпиади, и това да се върна и да стана част от тяхната магия се превърна в блян за мен. Това че нямах възможността да участвам, ме накара да го желая още повече и когато с родителите ми решихме да се върнем, това беше единственото, с което се занимавах.

Част си от националния отбор на страната ни по физика. Какво е усещането да представяш България на световно ниво?

Преди, когато за първи път бях на лагер-школа и се срещнах с хора, които са ходили на международни състезания, не можех да повярвам, че мога да бъда толкова близо до такива интелигенти и уникални личности. Смятах, че всичко, което казват, е вярно и че те са гении, чието ниво никога няма да достигна.

С времето станах част от тях. Осъзнах, че са напълно нормални. И те, както другите, играят видео игри, излизат с приятели, правят глупости (които е по-добре да не споменавам). Единствената разлика е, че посвещаваме част от своето свободно време на физиката. А това да представляваш България на световно ниво, е удовлетворение, че времето, прекарано в учене, се отплаща по някакъв начин.

Кое би казала, че е състезанието, което е оставило най-топли спомени у теб до момента, и защо?

Всяко състезание е уникално по свой собствен начин. Заради това, че посещавам различни градове, срещам се с приятели, в моментите, в които ти хрумне решението на задачата, която си гледал от половин час, когато всички си чакат резултатите, и накрая, когато си тръгват, решени да станат по-добри за следващото състезание.

И все пак бих казала, че състезанието в Китай винаги ще е на едно специално място в моите спомени. Това беше състезание, за което се подготвяхме около половин година и беше на едно друго ниво. Не мисля, че ще мога да забравя някой момент от цялото пътуване: да седим с отбора ми до 3 - 4 сутринта и да мислим върху задачите, да се запозная с хора от целия свят, като с някои от тях още поддържаме контакти и просто да си помислиш „имам познат от Чили или Иран“, или споменът как нашият отбор на България се състезава срещу Сингапур, Америка, Нова Зеландия, Англия.

Ти си на 17 години, но си пътувала доста по света. Опиши ни 3 неща, които са ти харесали от чужбина и би искала да видиш приложени тук.

Аз не съм от хората, които смятат, че на Запад е по-добре и че тук няма бъдеще. Винаги ще намерим за нещо да се оплакваме. Така че, ако искаш да постигнеш нещо, разчитай на себе си. Бих предпочела да спомена неща, които незадължително съм забелязала в чужбина:

1. Когато се върнах в България, бях изключително развълнувана отново да ходя на училище, където реално ще учим нещо (в Холандия нямахме учебници, които да следваме, така че ни се преподаваше нещо конкретно или гледахме NatGeo). Но тук идва другата крайност. Учим толкова много, че единственият начин да минеш, е да зубриш. Наистина ли хората, които са написали учебника по география, смятат, че трябва да се знаят средните надморски височини на дунавска област, докато има хора в класа, които не знаят къде е Дания? 
2. Дават се Х средства за развитието на науката. И всяка година все повече и повече, и смятаме, че това ще оправи всичко. По-важно от това е: за какво всъщност се използват тези средства, а не колко са те...
3. За третото ще ми трябва пример от това какво стана на първото ми състезание по физика. След като участвах в лагер-школата на Теодосий Теодосиев, както споменах, единственото, което правех там, бе да решавам задачи. Няколко месеца по-късно дойде и първото състезание, в което исках да участвам - есенното състезание по физика.

За да участвам, училището трябваше да попълни заявка. Отидох при директора, за да заявя, че искам да участвам и отговорът беше, цитирам по памет: "Няма как да те пуснем на такова състезание, защото не си се изявявала досега. След като участваш в олимпиадата по физика през януари, ще покажеш дали можеш да се справяш и тогава ще можем да гарантираме за теб". Отговорът ме шокира. Това беше единственото, с което се бях занимавала последните месеци.

Естествено, това не ме спря. Обаждах се на учители, които познавам от Казанлък, за да видят дали мога да се присъединя към тях. След като ме викнаха при директора отново, ми казаха, че от Казанлък са се обадили и че не мога да отида с тях, защото трябва да съм с ръководител от моето училище. Спомням си как за втори път щях да се разплача, когато ми казаха, че не мога да участвам на това състезание.

Накрая родителите ми се обадиха на организаторите, записаха ме и ме заведоха.

След всички тези емоции спечелих трета награда. Бихте решили, че нещата са се променили, но това беше само за мен. Когато искахме да участваме с един приятел, минахме през доста, за да му позволят. Малкото хора, които искат да участват, нямат възможност, защото „училището избира в кои състезания ще участват учениците“, а после казваме, че никой няма желание за участие. Когато училищата получават писма с известия за състезания, учениците са информирани само за някои от тях.

А кои са трите неща, които никога не искаш да губим като народ?

Искам да кажа само едно: да оцеляваме против желанието на всички, да научим и помним нашата история. Ако не знаеш историята на семейството си, как ще можеш да отговориш на въпроса кой си и защо си тук?

В Холандия имах една позната от Русия. Не знам как започна разговорът, но се превърна в спор за това, че кирилицата е написана от руснаци. Сякаш искаше да ми го вмени и да ме накара да се чувствам по-ниско от нея. Но отстоявах позицията си. Проблемът стана, когато исках да докажа, че съм права. При проверка в българската Wikipedia (знам, че не е най-надеждният сайт, но обикновено всички останали сайтове копират това, което пише там) естествено, пишеше, че е написана от българина Климент Охридски. Проблемът беше, когато трябваше да го покажа в Wikipedia на английски. И до днес си спомням как пишеше в скоби „има теории, че е написана от българина Климент Охридски”.

А сега какво пише „Съвременните учени ВЯРВАТ, че кирилицата е разработена и формализирана от ранните ученици на Кирил и Методий.“ (Преведено от Modern scholars believe that Cyrillic was developed and formalized by early disciples of Cyril and Methodius.)

И отново не съм от хората, които смятат, че останалите трябва да напуснат страната или да останат, а просто да я опознаят.

Опиши ни България на своите мечти.

През целия си живот човек търси за какво да живее. Аз търсех моята мечта. Един път, когато се връщахме за ваканцията в България, гледах филма Big Hero 6 (анимация с роботи). След като изгледах филма, се загледах през прозореца на колата. И какво видях? Имаше наводнения предишните месеци. Гледах къщите на хората – полуразрушени. Мислех си как цял живот се мъчат, а как живеят. Стана ми много мъчно.

Исках да помогна, но не знаех как, и тогава ми хрумна. Щях да използвам роботи, за да помогна на хората. Представях си как с помощта на роботите щях да оправя цялата държава. И започнах да се занимавам с изучаването им. С времето тази мечта се разви. Научих повече за света и осъзнах, че да оправя страната ще е по-сложно. Затова реших, че ще се занимавам с изкуствен интелект. Знам, че с него ще успея.