От сърце

Сутрин е. Не искам да ставам. Служебният ми телефон звъни твърде рано. Иде ми да се разрева, но стискам зъби и все пак стигам до работното място навреме. Още от вратата ме хващат за някакви задачи и се създава излишно напрежение, но аз съм подготвена – не е първият ми ден тук. Водата в диспенсъра свършва. Изваждам бутилката със засилка, повтаряйки си, че аз не съм девойка, изпаднала в беда. И все пак викам колега да донесе нова туба, защото аз дори още не съм закусвала. И отново се оказвам в нужда от спасяване.

Ще си призная нещо – колкото пъти съм се опитвала да спася света, толкова често самата аз съм имала нужда от спасяване. А това нерядко е по 3 пъти на ден. Към днешна дата съм висока 155 см и съм толкова от доста години. Почти винаги съм била от най-дребните деца в класа. Не съм спортна натура. Нямам състезателен дух.

Емоционална съм и лесно се трогвам почти от всичко.

От ранна възраст винаги е имало човек, който да ми държи ръката. Не че родителите ми не се опитаха да ме направят самостоятелна. Но винаги се намираше някой – приятел или приятелка, който да реши, че трябва да ме вземе "под крилото си" и да се грижи за мен.

Като добавим това, че имам човек до себе си от дълго време и живея заедно с него и още две (по едно време бяха три) момчета, сами може да изчислите, че не ми се налага често да си отварям сама бурканите.

И така си живеех допреди няколко години, млада и зелена, защитена и предпазена в моя балон. Поне доколкото е възможно. Докато не осъзнах, че този начин на живот не е много здравословен за мен самата. Хубаво е винаги да има кой да ти помага. Да те защити. Да те утеши. Но в един момент осъзнаваш, че започваш да забравяш как сама да се грижиш за себе си. 

Ще си кажете, че тази зависимост не е толкова страшна. Все пак не е като да дишам лепило и да са ми изпадали зъбите (което се случва, ако дишаш лепило).

Да, ама не. Преди си казвах, че с времето всичко ще се нареди. Аз от само себе си (или с някаква магия!) ще започна да се оправям с всичко. Странното е, че има неща, за които съм самостоятелна и уверена. Работата ми и финансите са от тях. Но за много други често се чувствах несигурна и търсех съвет от близките.

Добрата новина за мен е, че имам чудесни хора около себе си – поне 10 пъти по-мъдри от мен, които денонощно са на разположение.

От това, че има хлебарка в банята до това, че някой ми е казал нещо накриво – всички са на една ръка разстояние.

И все пак един ден се събудих с мисълта, че не искам повече да съм девойката, изпаднала в беда. 

Искам да съм момичето, което само спасява себе си.

Хора като мен или са магнит – за рицари в блестящи доспехи, или са крайно неприятни за околните. Неведнъж съм била наричана „ощипана госпожичка” по различен повод. А винаги съм искала да бъда авантюристична и самостоятелна. Но може би просто съм твърде "момичешко момиче".

И познайте какво? И сега не съм върха на сладоледа. Не ми идва отвътре. Но ходя на спорт и не съм пълен кашкавал (или съм кашкавал, но не съм кашкавал пане), което все пак е напредък. Не се чудя по 1 час дали да направя нещо или не. Нямам нужда да се допитвам за всяко свое решение.

Мога сама да си нося покупките, дори когато съм решила, че имам нужда от по 1 кг от всички познати на човечеството плодове и зеленчуци.

Не посягам към телефона абсолютно всеки път, когато съм разстроена. Правя грешки, които са си мои. Имам синини и дори не знам как съм си ги причинила. Удрям се и се спъвам, но сама се изтупвам и ставам.

Отварям буркани с риск за живота си.

Но с всеки изминал ден ставам по-добре. Малко по малко излизам от зоната си на комфорт. Разчитам повече на себе си и се гордея с това. Защото и аз като Нийл Геймън "обичам истории, където жените спасяват себе си".