Личностно развитие

Независимо дали успехът, поне както го дефинираме в модерното общество, те е споходил (странен израз, защото успехът е нещо, което достигаш посредством труд и упоритост, а не нещо, на което се натъкваш) или не е, има един глас в определен ъгъл на мозъка ни, който сякаш работи да ни саботира. Този жесток глас, спотаен в кътчетата, не се интересува дали в момента стоиш на олимпийското стъпало с медал в ръка, или си получил лелеяното повишение, или бизнесът ти е на печалба за първи път, откакто си го създал. Или че целият свят ти казва: Браво!

Гласът нашепва едно: Ти достигна до тук само с късмет. Не заради талант или упорит труд. Ти си самозванец.

На английски този синдром се нарича imposter phenomenon и първите му дефиниции датират от 1978, когато излиза статията "The Impostor Phenomenon in High Achieving Women: Dynamics and Therapeutic Intervention" от Полин Кланс и Сузан Аймс, клинични психолози. Според тяхното проучване, този психологически феномен възниква в успели хора, предимно жени, при които дори наличието на твърди и неоспорими доказателства за интелекта и уменията им не е достатъчно да ги убеди, че именно те са основния двигател за успеха си. 

Според това пионерно проучване, което разглежда 100 успели в своята професионална сфера жени, най-силния белег за наличието на този феномен е чувството за интелектуална фалшивост, което те вътрешно изпитват. Въпреки, че всяка една от тези дами е разпозната от своите колеги и от по-широкия си работен кръг като отличен професионалист или академик, въпреки чудесните акредитации и дипломи, които всяка една от тях има, голям процент са убедени, че постиженията им се дължат не на тях самите, а на фактори като:

1. Чист късмет

2. Чар

3. Недоглеждане на страна на околните/манипулиране

4. Пропуск или грешка - например, по погрешка са наети за работната си позиция

На другата страна на спектъра на обвиняването, тези жени имат тенденцията да упрекват предимно и само себе си за моментите, в които са претърпели провал или неуспех. Това интернализиране на неуспеха, съчетано с убеждението, че външни фактори, като гореизброените, са причината за постиженията им, е на практика рецептата за феномена “аз съм самозванец”.

Със сигурност има много хора, които са на принципа “fake it till you make it”, или казано другояче - да се преструваш, че си по-уверен, по-можещ и по-знаещ, отколкото в момента си. Това е позната техника за подобряване на самочувствието особено в по-краткосрочен план, например преди презентация или интервю. Интересното тук е, че тези 100 дами консистентно и продължително в своите кариери са постигали успехи и са се развивали. Което значи, че е на практика невъзможно те да са толкова отлични манипулатори и така умело да се преструват че са повече, от това което са.

Но сякаш това, което обществото им казва - особено обществото в края на 70-те - създава когнитивно раздвоение в тях и не им позволява да осмислят, че не външно фактори, а те самите са достойни и достатъчни, за да бъдат причина за своя успех.

Важно е да се отбележи, че този феномен сам по себе си формално не е припознат като психическо разстройство, а се възприема като симптом или сигнал на нещо по-дълбоко, което предопределя този начин на мислене у човека. Психолози, които разглеждат този синдром през последните десетилетия, забелязват, че той корелира с чувство за генерализирана тревожност, с ниско самочувствие и ниско самоуважение, както и че, се засилва във времена на силен стрес.

Причините за този синдром са дълбоко лични. Може да датират отдавна, породени от изискващ учител, родител-перфекционист или тормоз от съученик. Ако това чувство за неадекватност и фалшивост ви възпира да направите следващата крачка в развитието си - независимо в каква сфера е то - е време за действие. Нека тази статия бъде вашето напомняне, че ние сме по-големи от страховете си, а те най-вероятно са се оформили във време, в което сме били малки, беззащитни и уязвими. Няма нужда повече да живеем под тежкия им ботуш.

Всеки от нас има нужда от своя социален и личен кръг на подкрепа, било то в лицето на добър колега, ментор, партньор или родител. И би било наивно да мислим, че което е да е било постижение - дори еднолично такова, като взимане на труден изпит - е в резултат от усилията само на един-единствен човек. Но е още по-важно да осъзнаем, че когато става дума за наименоването на причините, които са довели до постигането на целта ни, няма нужда да чакаме потупването по рамото да дойде отвън. Затова природата ни е създала така, че сами да можем физически да се потупаме по рамото. Опитайте и вижте как чувството за добре свършена работа ви обзема, дори да няма друг в стаята, освен вие - в стаята го няма вече и синдрома на самозванеца.