Приключения

Навлизам в долината на Рилска река, а точно на входа ѝ изниква село Стоб. Свивам в дясно от пътя и влизам в селото. Централният площад се къпе в слънчеви лъчи. Под сянката на местната кръчма двама възрастни мъже играят шах, а още четирима гледат отстрани и обсъждат всеки ход.

В селото не липсват указателни табели. В един момент пътят се разклонява, като и в двете посоки висят стрелки за пирамидите. Надясно е кратката пътеката, която ще Ви отведе в подножието им. Тя е достъпна и за инвалиди. Наляво е дългата пътеката, която се изкачва до самите върхове на скалните образувания.

Поемам наляво и стигам до църквата „Св. Прокопий” – единствената в България, която носи името на този светец. Тя е приемник на стар храм, построен през 1373г. на върха на селото, но разрушен малко преди Освобождението. Руините му са пренесени на мястото на днешната църква, която сякаш възкръсва от пепелта. На входа за пирамидите ми дават кратки напътствия и ме изпращат с усмивка. Бавно започвам да се изкачвам по пътеката, която е с дължина около километър. Скоро над мен се показва голям метален кръст, обозначаващ мястото на старата църква „Св. Прокопий”. Стигам до него по пътечка, която се губи сред буйни треви. На разчистеното място е поставен малък олтар с няколко икони и каменна плоча.

По време на османското робство, черквата се издига точно над турските къщи. Стопаните им обаче недоволстват, че оттам християните могат да наблюдават дворовете им. Затова, по настояване на турците, църквата е разрушена. Тогава трима българи отиват в Цариград и измолват разрешение от султана да издигнат нов храм. Веднага след тяхното завръщане започва изграждането на днешното му място. През 1860г. той е завършен и осветен. Първото дете, кръстено в него, живее повече от 100 години. Вървя през шарени сенки и пек. Пътеката се провира като змия между дърветата, гъне се и става все по-стръмна. Изкачвам се на малко хълмче, от което се открива гледка към село Стоб. По тези земи някога е съществувал античният град Стоби, но според местна легенда, той е заличен от голямо наводнение.

В далечината вече надничат каменните „шапки” на пирамидите. Някои от конусовидните кули достигат височина до 12 метра. Векове наред ерозията и изветрянето извайват скалните образувания. Техните цветове преминават от пясъчно жълто, през огнено червено, до шоколадово кафяво. Като истински скулптор природата създава причудливи форми, които разбуждат човешкото въображение. Постепенно пътеката толкова се стеснява, че разминаването на двама души става невъзможно. Обезопасителните перила свършват, но пък има какво още да се види и след тях. Прескачам няколко големи камъка, изпречили се на пътя ми. Изкачвам се на върха. Това определено е най-прекрасната гледна точка, но и най-опасната. Криволичещото Рилско корито, цялото село Стоб, подстъпите към Рилския манастир – обхождам всичко с един поглед. Оттук някои от пирамидите греят в жълто и охра, други тлеят в червено, а трети – помръкват в кафяво. През вековете хората измислят много легенди за произхода на причудливите скални феномени. Отидете и вижте какви картини ще изрисува Вашето въображение.

ВИЖТЕ ОЩЕ: ЕКОПЪТЕКА „БЕЛИ ИСКЪР“ И ПЕСЕНТА НА ВОДАТА