От сърце

Обикновена петък вечер е, 21:30 минава и се прибирам от тренировка със 148. Автобусът спира на Катедралата, в него бавно се качва един достолепен мъж с бастун, бомбе, прилежно изгладен кремав костюм, жилетка в същият цвят, бяла риза с изискани копчета на ръкавелите, перфектно избръснат и с безупречно лъснати обувки. Движи се бавно, с изящество, а погледът му е спокоен, но устремен и ловък.

Всички в автобуса извръщат глава и наистина има защо - господинът се откроява с присъствието си. Той като че ли не забелязва вниманието, въпреки че възрастната жена на отсрещната седалка го гледа в захлас. Тя го поздравя по фамилия. Това е г-н Стефанов.

Сяда до мен на свободната седалка. На фона на присъствието му се почувствах като от по-ниска каста. Очите ми светнаха при аромата на одеколона му. Очевидно не му пречеше, че беше краят на юни и въпреки късния час, температурите надвишаваха 25 градуса. Не му пречеше и че всички в автобуса го гледаха, та той изглеждаше като излязъл от филмите на Ал Капоне. Искам да му направя снимка, да увековеча този момент на дигитална лента. Но не ми стиска дори да попитам, пък камо ли да го направя без разрешение. Твърде респектиран съм.

Завъртях се към него и с благ и спокоен поглед му казах:
-  Изглеждате много изискано.

Той се обърна към мен и рече:
- Благодаря Ви, тъкмо се прибирам от среща на подводничарите.

Следващите 5-10 минути минаха като няколко секунди. Спомням си, че сподели, че се събрали да се видят, колкото и малко да са останали, и да споделят болежките си, все пак са стари хора. Каза, че вече не разбират новото поколение и че новото поколение не ги разбира. Спомена за изкореняването на морала на българина и как това всъщност е същността на всички проблеми, с които се сблъскваме в нашата родина.

Две неща си взех от тази спонтанната, но много въздействаща среща:

Изрече една мисъл на Николай Хайтов, от която останах поразен и я взех присърце, след като се разделихме и която звучи ето така:

“Най-големият удар върху българският народ не е това, че биде обиран, а това, че няма комуникация между поколенията.”

С други думи един народ, който е изгубил връзка между поколенията, не го чака нищо хубаво. Не родствената връзка, а тази на поколенията, когато едните отричат другите и обратното. Когато едните не харесват и не искат да разберат другите и когато най-вече се казва: “тези новите не стават”.

Второто нещо беше:

“Материалното, духовното и моралното винаги трябва да са в унисон и никое от тях да не е в максима.”

Думите му отекнаха в главата ми и дълго след това резонираха като махало на стенен часовник. Нещо кликна и се намести в целия механизъм. Имаше толкова много смисъл в думите му и бяха толкова адекватни в сегашните времена, а в същото време той е представител на поколения назад.

Може би все пак мостът между поколенията още е там. И чака да се съберем на него.

Автор: Тодор С. Тодоров