В рубриката на Успелите – На заем от– всяка седмица ще може да четете най-добрите текстове на лайфстайл журналиста и автор Елена Колева, които през годините са излизали на страниците на различни български списания. Още за авторката и нейните текстове може да намерите в блога ѝ wordpark.org.
Всеки път, когато чувам името Антъни Бурдейн, в ума ми изниква думата бордей… Бордей на вкуса? На глада? На мъжествеността? В крайна сметка какво още бихме могли да искаме от един мъж освен да скита с нас из вкусовите брадавици на света, да умее да борави с остър нож, да ни сготви Камбоджа или Арабските градини, а вечер да ни оставя сити?
Подозирам, че Бурдейн е способен да ни нахрани дори с червеите на собствените ни съмнения. Кухнята му не е стая, а съзнание, култура, Виетнам, нанизаната на шиш Земя. И колкото повече вкусвам от историята на гастрономическия Джак Керуак, толкова по-ясно ми става: най-апетитните неща на този свят се раждат в ръцете на талантливия циник. Единствено те познават и карантията, и солта на живота – този див, суров, таен, хилядолетен, охолен, приемствен, безсрамен, великодушен, надмогващ и неописуем вкус на Живота.
Никога не се е страхувал да изглежда като абсолютен идиот, да се вози на стар паянтов влак до хималайско село или да признае, че най-важната вещ в ръчния му багаж, след бележника, е Imodium-ът. Щастлив е да пече костите си тук – на няколко питиета под шафраненото слънце. Да се търкаля като индийско орехче – полусъзнателен в някаква разпадаща се колиба в Пенджаб. Трябва да признае, че я предпочита дори пред някой от любимите му реставрирани колониални хотели, навремето част от британската или френската империи.
Тук храната пристига, когато пристига. Музиката е каквато пуснат по местната станция. Жегата – цветна и трансцендентална. Мислите ти – ситни и бланширани като елда. Но пък можеш да ядеш омари или пилешко бутче на скара бос, усещайки пясъка и мравките между пръстите на краката си. Едва тогава разбираш, че храната, културата, хората и пейзажите са едно неделимо цяло. Мамка му, толкова по-вкусно е да се храниш бос!
Може и да държи чифт резервни джапанки в джипа под наем – в случай че му се прииска миризливо сирене от местната бакалия, но не смята да ги използва. Всичко, което иска сега, е да натопи очите си в муса на небето и да продължи по криволиците на вкуса. Хубавото е, че с годините предпочитанията му станаха по-прости. Пикантни нудъли от Виетнам, пържолата на чиято и да било баба или гледката как дъщеря му Ариане преглъща пиле Кацу.
Пътуването невинаги е красиво. Невинаги е удобно. Понякога боли и може да ти разбие сърцето. Но докато се движиш и оставяш следи след себе си, няма проблем. В замяна пътуването оставя следи върху теб. Погледна малките жигосвания на живота върху своя и се опита да направи сладко-кисела физиономия. Те имаха точно такъв вкус. Дължеше ги изцяло на ранните и тъмни часове преди първите смени, в които сядаше на масата по хавлия и с полузатворени очи палеше цигара и започваше да разказва за гангстерите и плъховете на “висшата” кулинария.
„Поверително от кухнята“… Мемоарите му показаха на хората касапския тезгях на илюзиите, а него самия натикаха в безкраен тунел от херметизирани летищни пространства. Какво толкова каза в книгата? Просто истината – сурова и незастроена. Каза, че отвъд тавана, обсипан със звезди Мишлен, са наркотиците, тестостеронът, кръвта и счупените кости. Че да имаш съвест рядко е добър кариерен ход. Че ако не забиеш вилица в ръката на шефа, той няма да те уважава повече.
Че в малката общност от главни готвачи в Ню Йорк преобладават кръвосмесителните връзки. Че в недрата на ресторантския търбух има една субкултура, чиято вековна милитаристична йерархия има вкус на ром, педерастия и пърхане на мигли. И че въпреки всичко я намира за напълно комфортна като хубава топла вана. Каза също, че храната е секс. Нима щеше да стане толкова добър готвач, ако не бе изсмукал онази сурова скарида посред бял ден и то пред очите на родителите му? Мамка му, беше само на девет…
Едни от най-хубавите неща в живота се държат като сезоните, тантричния секс и седемстепенното меню – следват строго определен ред. Ще ви сервира и пикантния спомен в скаридата, но преди това нека уточни нещо. До момента със скаридата (а тя се превърна в нещо като тотем на удоволствието) детството му имаше средностатистически американски вкус на пържоли и хамбургери. Тогава за него бе далеч по-важен вкусът на хората. Можеше да усети френската нотка, която баща му добавяше в блъдимерито на собствената му кръв. Вярваше, че тъкмо татковата френска жилка прави кръвта му вкусна – като Coq au vin или Петел в червено вино. 
Обичаше този негодник и това си е. И може би неслучайно, когато дойде новината за неговата смърт, той се намираше в едно селце и белеше скариди. Няколко часа по-късно отвори хладилната чанта на спомените. Върна се в детството, когато баща му – тогава музикален продуцент с усет към удоволствието и простите неща – го запознаваше с куп интересни личности. Ах тази палавница, Джанис Джоплин! С нейното „Ще купонясвам, докато съм на тази земя…“ можеше да овкуси дори лайно. Антъни едва изчака да стане на десет, за да опита от нейния пиперлив стил на живот – наркотици, алкохол, безразборния секс. Трябва да признае: тъкмо последната подправка пресоли връзката му с училищната му любов Нанси. Такава бе реалността – за него тялото не беше храм, а лунапарк и искаше да се наслади на въртележката.
Обичаше този негодник и това си е. И може би неслучайно, когато дойде новината за неговата смърт, той се намираше в едно селце и белеше скариди. Няколко часа по-късно отвори хладилната чанта на спомените. Върна се в детството, когато баща му – тогава музикален продуцент с усет към удоволствието и простите неща – го запознаваше с куп интересни личности. Ах тази палавница, Джанис Джоплин! С нейното „Ще купонясвам, докато съм на тази земя…“ можеше да овкуси дори лайно. Антъни едва изчака да стане на десет, за да опита от нейния пиперлив стил на живот – наркотици, алкохол, безразборния секс. Трябва да признае: тъкмо последната подправка пресоли връзката му с училищната му любов Нанси. Такава бе реалността – за него тялото не беше храм, а лунапарк и искаше да се наслади на въртележката.
Ще ви сервира първо Скаридата и после захарен памук. И така, детството му наистина имаше вкус на пържоли. Единствено вятърът между страниците на „Изкуството на френската кухня“ от Джулия Чайлд разнасяше що-годе непознат и екзотичен мирис. Книгата, стояща високо върху постамента на хладилника, се разлистваше само в прередките нощи, когато родителите му се събираха с мистериозни възрастни долу, а силната миризма на миди Сен Жак се катереше с пипалата си нагоре по стълбите и влизаше в неговата стая. Тогава Антъни склопяваше очи в леглото и се чувстваше като в ботаническата градина на краля. Все пак минаха няколко месеца преди да изпита първия си истински вкусов оргазъм.
Готови ли сте за Скаридата? Беше първото му пътешествие до Франция! Семейната почивка включваше и престой на борда на „Куин Мери“. Беше и неделя, алелуя! Само в неделя на момчетата им позволяваха по чашка разредено вино и цигари. Сервираха му vichyssoise – дума, в която впоследствие се влюби – и скарида. В момента, в който я видя, времето спря. Спря така, че Антъни се изплаши да не би и да се върне назад. Въпреки това изчака нещо като пет човешки секунди, за да възбуди вкусовите си рецептори. После засмука полупрозрачното белезникаво месо, откъсна жилата от малката черупка и я обърна в устата си, сякаш лодката на океана.
Отсега нататък щеше да гледа на вкусовете като на аналгама от органичност и психичност. Сексуалност и сол. Отмъщение и естрагон – впрочем това съчетание щеше да опита съмсем скоро, когато техните паркираха на площад Vienne, оставиха него и малкия му брат в колата и невъзмутимо влязоха да вечерят в ресторант La Pyramide. За да ги ядоса, Антъни щеше да поръча най-невижданите ястия от менюто. И да си обещае никога да не забравя вкуса им. Дори ако за това се наложи да го изстъргва – на живот и смърт – от мръсните чинии на хората.
Първата му работа като мияч в един ресторант в Провинстаун го направи толкова щастлив, че който го погледнеше, имаше чувството, че току-що е сдъвкал бонбон от джинджифил, чесън и лимонова трева. Синята якичка си подхождаше със свенливостта му, а фактът, че присъствието на философски въпроси в миалната машина бе неуместно, му се струваше прекрасен. Друго обаче го накара да поиска да стане готвач. Една гледка, която промени напълно концепцията му за храната и го накара да оценява ястията емоционално и със всичките си сетива. Няма да увърта – бе гледката как шеф Боби чука една младоженка върху барел в морето от боклук. Как я пълни в задния двор на ресторанта, докато вътре младоженецът и гостите смучат плата с морски дарове.
За пръв път гледаше секс на живо. Но не го правеше като скудоумен зяпач. Напротив, присъстваше на един напълно творчески акт, докато в главата му някой палеше Lucky Strike и надуваше парче на Curtis Mayfield или Marvin Gaye. Тогава не схващаше мотивацията на булката. Днес я разбира чудесно. Тогава не знаеше, че ще вижда далеч по-шокиращи неща в кухнята на живота и по пътя. А преди да стигне до луксозните кухни на Supper Club, One Fifth Avenue и върха на центъра „Рокфелер“, пътят му минаваше през овчи черва и дилъри на наркотици в Ийст Вилидж.
С времето се светна, че да готвиш означава да бъдеш натуралист. Да си готов да чукаш в склада за сухи продукти. Да умееш да боравиш с мензурата, пипетата и офсетовия нож на своето въображение. Да присъстваш на оргията на собственото си любопитство – дори обектът на любопитството ти да е препечен ректум от африкански глиган. Честно ли? Искаше да раздвижи компаса на хорските сетива. Да бъде рибата на желанието, която се изплъзва от ръцете и скача от една географска и културна чиния в друга. И докато кухнята му размиваше своите очертания и от лофтовете на Манхатън преливаше в сателитната чиния на Travel Chanel, Антъни подозираше, че оставя жените в неведение. Дали копнееха да си легнат с него или върху канапето му от трюфели?
Все пак залагаше на първото – понеже знаеше за тях неща, които самите те не подозираха за себе си. Като това, че са най-съблазнителни, докато ядат нехайно и без никакви маниери, без страх от неизвестното и обезкостени от предразсъдъци. Или че начинът, по който приготвят омлет, разкрива характера им. Толкова, че ако бе накарал последната си съпруга, Отавия, да бърка яйца в края на връзката им, щеше да научи много повече за чувствата й.
Знаеше също, че когато яде омар и хайвер, една жена изглежда адски секси. И че няма нужда да се притеснява от целувката след вечеря, защото малко вино или къри в дъха й го подлудява. Жените често не го разбираха. Не схващаха, че не е нужно да е съгласен с тях, за да ги харесва и уважава. Или че когато нарича някоя „дебелото ми сифилистично пуделче“ това съвсем не означава, че не иска да си легне с нея.
Ако сега застане гол пред огледалото, ще види онези белези на пътуването, за които ви спомена в началото. Изгарянията и белезите от порязване с нож отпреди почти двайсет години. Раните от третиране на омари и скариди, от възпламеняване и кожни обриви днес са поизбледнели, макар артритът на дясната му ръка да се е влошил. Въпреки това Антъни се чувстваше в по-добра форма отвсякога.
Пътуваше 250 дни в годината, беше строен, не се подуваше от алкохола и правеше бразилско жиу-житцу всеки ден. Беше един щастлив човек и имаше най-готината работа в света. А сега ето ви и диджестива. На смъртния му одър, попитали великия Уорън Зевон какви са последните му мъдри думи към хората. А Зевон се врзял надалеч, отворил уста, преглътнал за последно и казал: “Наследете се на всеки свой сандвич”.
Още текстове от Елена Колева може да прочетете на личния ѝ блог wordpark.org, посветен на писането и шляенето отвъд реалността.
