На заем от...

В рубриката на Успелите – На заем от– всяка седмица ще може да четете най-добрите текстове на лайфстайл журналиста и автор Елена Колева, които през годините са излизали на страниците на различни български списания. Още за авторката и нейните текстове може да намерите в блога ѝ wordpark.org. 

Всеки път, когато чувам името Антъни Бурдейн, в ума ми изниква думата бордей... Бордей на вкуса? На глада? На мъжествеността? В крайна сметка какво още бихме могли да искаме от един мъж освен да скита с нас из вкусовите брадавици на света, да умее да борави с остър нож, да ни сготви Камбоджа или Арабските градини, а вечер да ни оставя сити?

Подозирам, че Бурдейн е способен да ни нахрани дори с червеите на собствените ни съмнения. Кухнята му не е стая, а съзнание, култура, Виетнам, нанизаната на шиш Земя. И колкото повече вкусвам от историята на гастрономическия Джак Керуак, толкова по-ясно ми става: най-апетитните неща на този свят се раждат в ръцете на талантливия циник. Единствено те познават и карантията, и солта на живота – този див, суров, таен, хилядолетен, охолен, приемствен, безсрамен, великодушен, надмогващ и неописуем вкус на Живота.

Никога не се е страхувал да изглежда като абсолютен идиот, да се вози на стар паянтов влак до хималайско село или да признае, че най-важната вещ в ръчния му багаж, след бележника, е Imodium-ът. Щастлив е да пече костите си тук – на няколко питиета под шафраненото слънце. Да се търкаля като индийско орехче – полусъзнателен в някаква разпадаща се колиба в Пенджаб. Трябва да признае, че я предпочита дори пред някой от любимите му реставрирани колониални хотели, навремето част от британската или френската империи.

Тук храната пристига, когато пристига. Музиката е каквато пуснат по местната станция. Жегата – цветна и трансцендентална. Мислите ти – ситни и бланширани като елда. Но пък можеш да ядеш омари или пилешко бутче на скара бос, усещайки пясъка и мравките между пръстите на краката си. Едва тогава разбираш, че храната, културата, хората и пейзажите са едно неделимо цяло. Мамка му, толкова по-вкусно е да се храниш бос!

Може и да държи чифт резервни джапанки в джипа под наем – в случай че му се прииска миризливо сирене от местната бакалия, но не смята да ги използва. Всичко, което иска сега, е да натопи очите си в муса на небето и да продължи по криволиците на вкуса. Хубавото е, че с годините предпочитанията му станаха по-прости. Пикантни нудъли от Виетнам, пържолата на чиято и да било баба или гледката как дъщеря му Ариане преглъща пиле Кацу.

Пътуването невинаги е красиво. Невинаги е удобно. Понякога боли и може да ти разбие сърцето. Но докато се движиш и оставяш следи след себе си, няма проблем. В замяна пътуването оставя следи върху теб. Погледна малките жигосвания на живота върху своя и се опита да направи сладко-кисела физиономия. Те имаха точно такъв вкус. Дължеше ги изцяло на ранните и тъмни часове преди първите смени, в които сядаше на масата по хавлия и с полузатворени очи палеше цигара и започваше да разказва за гангстерите и плъховете на “висшата” кулинария.

„Поверително от кухнята“... Мемоарите му показаха на хората касапския тезгях на илюзиите, а него самия натикаха в безкраен тунел от херметизирани летищни пространства. Какво толкова каза в книгата? Просто истината – сурова и незастроена. Каза, че отвъд тавана, обсипан със звезди Мишлен, са наркотиците, тестостеронът, кръвта и счупените кости. Че да имаш съвест рядко е добър кариерен ход. Че ако не забиеш вилица в ръката на шефа, той няма да те уважава повече.

Че в малката общност от главни готвачи в Ню Йорк преобладават кръвосмесителните връзки. Че в недрата на ресторантския търбух има една субкултура, чиято вековна милитаристична йерархия има вкус на ром, педерастия и пърхане на мигли. И че въпреки всичко я намира за напълно комфортна като хубава топла вана. Каза също, че храната е секс. Нима щеше да стане толкова добър готвач, ако не бе изсмукал онази сурова скарида посред бял ден и то пред очите на родителите му? Мамка му, беше само на девет…

Едни от най-хубавите неща в живота се държат като сезоните, тантричния секс и седемстепенното меню – следват строго определен ред. Ще ви сервира и пикантния спомен в скаридата, но преди това нека уточни нещо. До момента със скаридата (а тя се превърна в нещо като тотем на удоволствието) детството му имаше средностатистически американски вкус на пържоли и хамбургери. Тогава за него бе далеч по-важен вкусът на хората. Можеше да усети френската нотка, която баща му добавяше в блъдимерито на собствената му кръв. Вярваше, че тъкмо татковата френска жилка прави кръвта му вкусна – като Coq au vin или Петел в червено вино. Обичаше този негодник и това си е. И може би неслучайно, когато дойде новината за неговата смърт, той се намираше в едно селце и белеше скариди. Няколко часа по-късно отвори хладилната чанта на спомените. Върна се в детството, когато баща му – тогава музикален продуцент с усет към удоволствието и простите неща – го запознаваше с куп интересни личности. Ах тази палавница, Джанис Джоплин! С нейното „Ще купонясвам, докато съм на тази земя…“ можеше да овкуси дори лайно. Антъни едва изчака да стане на десет, за да опита от нейния пиперлив стил на живот – наркотици, алкохол, безразборния секс. Трябва да признае: тъкмо последната подправка пресоли връзката му с училищната му любов Нанси. Такава бе реалността – за него тялото не беше храм, а лунапарк и искаше да се наслади на въртележката.