Култура

Не са много книгите, които ме оставят безмълвна и след които ми е трудно да зачета отново. Но „Сорая“ успя да ме накара да замлъкна за миг... после за два... за три. Знам, че нямам право на това мълчание, защото ми е дадена привилегията да говоря... и да пиша, дори от името на онези, на които то е отнето.

Защото има хора, които са безгласни. Хора, чиито пулс спира да вибрира, още приживе. Те са толкова латентни, толкова непреходни, че те е страх да мислиш за тях като за смъртни, защото знаеш, че оставят диря след себе си.

Нещо подобно изпитах, докато четях „Сорая“ на Мелтем Йълмаз. Героите ѝ ми оставиха белези. Знаете как има персонажи, които бързо забравяте. Комерсиални са и просто избледняват от съзнанието и сърцата ви. Но има и такива, които припознавате като ценни и искате да обезсмъртите, запомняйки ги. И това не е никак трудно, защото неусетно ги сливате със себе си. Наблюдавате пълнокръвните им вени, които започват да туптят от страниците. Пулсът им се слива с вашия.

Можете ясно да си ги представите – лицата им, жестовете, походката.

Можете да предвидите действията им и точно те... остават да живеят във вас дълго след като затворите последната страница.

Опитвам се да си представя как бих се чувствала, ако бомбите започнат да падат под моето небе и куршумите завалят покрай ушите ми. Как бих съществувала на пътя насред нищото, далеч от родината майка, която бавно умира под напора на политическия интерес.

Докато четях „Сорая“, се опитах да си представя живот навън… някъде отвъд пределите на моята държава. Дори в момента хиляди българи бягат – заради бедността, застиналата във времето икономика, замрялото в прашните учебници образование от време оно… но аз не мога… не бих могла да се отправя към терминала.

Ами ако трябва…?

Как бих се усещала в палатка сред нищото – немила и недрага – като онези – Вазовите персонажи? Без дом и пари. Без място, на което да принадлежа и вещ, която да нарека своя.

Аз ще ги обичам ли? Домакините си? Които са гледали отстрани на случващото се и са оставили мен и хиляди като мен да бъдат прокудени? Не бих могла да знам.

И ние така ги гледаме и от там ги познаваме – от вестници и телевизиите, от политическите обосновки и световните доктрини и концепции за „мир”, „интерес”, „военна зона”, „деескалация”. Все термини, стоящи добре на хартия! 

И просто не мога да не се запитам в подобна ситуация – кое действие е по-адекватно – да избягаш или да останеш в борба, изходът от която не предначертаваш ти, а нечии геополитически курс на действие?  

„Сорая“ е реалността, която се простира на броени километри от нас. Дълго отлагах тази книга. Все не й идваше времето. Поради някаква причина не усещах посланието ѝ –

Когато любовта е по-разрушителна от войната

– стори ми се толкова банално и плоско. Е, когато прочете книгата, ще осъзнаете смисъла. Факт, по-разрушителна е, когато е лъжовна. Когато е измислена и продиктувана от нуждата.

Но преди да се впусна в анализ на привързаностите, ще поговоря малко за бежанските лагери. Сорая бяга от войната, която разрушава дома и семейството ѝ. Без да коментирам справедливостта (или нейното отсъствие) ще кажа, че няма оправдание за нехуманността и безсмислието на куршума.

Войната стои едно стъпало над животинското разбиране за правда. 

Революцията не е еволюция.

Войната те оставя сам и бездомен. Брат ѝ умира. Баща ѝ е парализиран. Майка ѝ губи разсъдъка си. Сорая остава сама сред своите. Тя е достатъчно голяма, за да мине за дете, но и достатъчно малка, за да бъде жена. Няма нищо златно в тази среда, не мислите ли?

Наивно и неинформирано вярвах, че бежанските лагери в Турция са по-човечни от гледна точка на сходната религия. Наивно мислех, че хуманността на хората изплува от дълбините на егоизма при бедствие. Но уви... наскоро цитирах изследване, което доказва точно обратното. Дефицитът на хуманност, който настъпва в обществата в криза.

Единственото спасение на Сорая (и хилядите млади момичета) е да се ожени. Съпругът е билетът за измъкване. Иначе ги отдават под наем. Властите... пазителите в лагера. На мъже... за секс. Сводничат, за да печелят. Жената е стока. Има ли стока, има и бизнес. Търсенето определя предлагането – висш икономически принцип.  

Войната е бизнес!

И тук идва любовта. Не искам да ви развалям „удоволствието“, говорейки за т.нар. стокхолмски синдром, нито да ви вкарвам в заблуди. Вие сами ще откриете любовта в книгата.

Защото... и любовта е бизнес!

Както казва Сорая накрая:

...кръшни женски смехове... Възможно най-фалшивите, различими само за жена.

Винаги имам надежда за неболезнен край към книгите, в които се влюбвам.  

Уви... и реалността е вече книжна. А грубата действителност рядко има безболезнен край!

Поздравления за издателство СофтПрес. 

Видео ревюта на книги можете да откриете в моя канал - Stef's Library и в книжния ми блог!