От сърце

Чудя се как да започна. Това ще е от онези текстове, в които се опитваш да кажеш нещо някому, а може би говориш на себе си. Но хората сме толкова еднакви в същността си. Търсим смисъла, жадуваме да обичаме и да бъдем обичани, усмихваме се на болката, ядосваме се, прощаваме, надяваме се утрешният ден да е малко по-добър, ние да сме малко по-добри. Животът ни сега е различен. И ще бъде поради последствията, които ще настъпят след края на този извънреден период. Мислех да ти споделя какво ми помага в трудни ситуации, да ти разкажа неща, които вече вероятно знаеш, и да се надявам да помогна. Зарежи тази идея.

Мога да започна да ти приказвам, че животът е труден. Страдание. Борба. И все пак красив. Толкова красив. Може да си го разбрал, четейки Сартр, Достоевски, Камю, Хайдегер, или да не си, но да си бил безсилен пред лицето на смъртта и болката. Но се усмихваме. Надеждата умира едва на смъртния ни одър, а дори понякога продължава да живее и след това.

Мога да ти предложа да не позволяваш на реалността да те влачи, като четеш, спортуваш, медитираш, оцветяваш, редиш пъзели, забавляваш се с интересни игри и задачи, гледаш вдъхновяващи филми. Мога да те посъветвам да си взимаш студен душ рано сутрин, да се опиташ да оправиш ежедневния си режим, да приемаш ролята на „ученик“ във всяка ситуация и да избягваш тази на жертва. Всички тези неща са невероятно полезни и са ми помагали. Но зарежи и тази идея.

Ще ти говоря за най-красивия хоризонт. За онзи хоризонт, който спираме да преследваме, защото слушаме някого, но не и себе си. Онзи величествен хоризонт, на който облаците танцуват блус сред пурпурни тапети, а слънцето им се радва с любяща усмивка. Наречи го любов. Защото можеш да загубиш всичко в този необятен свят, но отново да обичаш. От сърце.

Наречи го мечта. Защото тя е недостижима. Истинските мечти са недостижими и това ги прави красиви. Всичко, което можеш да постигнеш със свръхусилия, сълзи, пот, загуби и мъки, е цел. Целите са реализуеми и от фундаментално значение. Те ни помагат да се развиваме. Те са всяко стъпало по една огромна стълба, която те води до неизвестното. Това е мечтата. Представата какво те очаква горе. Ако не откриеш това, което търсиш, сбъркал си стълбата, приятелю!

Забравили сме да живеем всеки свой ден като последен. Винаги си мислим, че ще има утре. Но ако няма? Ако няма утре? Обичай днес и гони хоризонта. Ако няма утре, ще спасиш ли някого от цъфналата ръж? Защото това не е лудост. Ако няма утре, какво ще си пожелаеш днес? Ще направиш ли нещо значимо? Не ме разбирай погрешно, не оставяй всичко, за да преследваш невъзможното. Радвай му се, но не го забравяй. Пропусни пийването петък вечер, някой епизод на сериала след работа, излишното време в социалните мрежи и спаси поне един човек в цъфналата ръж. Спаси себе си. Всеки има нужда от спасител в ръжта. Понякога.

Не забравяй, че няма нищо глупаво в това да преследваш хоризонта, не е лудост да спасяваш някого в ръжта. Не е безсмислено да се радваш на лунния дворец на брега на Тихия океан. Не е абсурдно да обичаш само една роза, въпреки всички лисици, които може да опитомиш. Не забравяй поне за ден.

Видях човек да гони хоризонта.
Те бягаха наоколо безспир.
Аз бях смутен
и спрях човека.

„Безсмислено е — казах аз. —
Ти няма никога…“
„Лъжеш!“ — извика той
и продължи да тича.

Стивън Крейн

Всеки ден
трябва да се изживява
като последен.

Все едно си осъден на смърт -
утре в пет те разстрелват.
Имаш
двадесет и четири часа на разположение.
Какво ще направиш с тях?

Безделниците ще поискат вино.
Глупаците - жени.
Някой ще напише едно стихотворение.
Страхливците ще поискат всичко!

Най-силните
ще бъдат удивително скромни.
Селянинът ще поиска да засее
два декара жито.
Майката ще иска да роди.
Работникът ще изкове
последния си тежък чук.

Това е всичко.
И няма по-велико от това -
в последния си час да сътвориш
нещо 
за другите.

Стефан Цанев

Илюстрация: deviantart.com