Доброто от света

За да изпреваря събитията, ще започна с това, че тази статия не е новина. За Хосе Алберто Гутиерес светът научава през 2015 година. Аз самата обаче научих днес, след като видеото се появи в няколко книжни блога, които следя. Това е едно от онези неща, които няма нужда да са актуални. Или по-точно те винаги ще са. Защото днес, утре, след 2 или след 200 години, иска ми се да мисля, че да спасяваш книги от боклука винаги ще е нещо достойно за уважение. Нещо, за което си заслужава да се пише и да се говори.

За мен книгите често са били спасение. Изход/вход и съветник. Машина на времето (и пространството). Прозорец към бъдещето. За разлика от героя на цяла Колумбия (а смея да кажа и на целия свят), аз имам доста по-скромен опит в спасяването на книги. Но все пак реших да разкажа за него.

Миналата година, докато отивах към работа с моя колежка минавахме по обичайния маршрут. Покрай един от контейнерите имаше няколко книги, оставени отсрани, на тротоара. Отначало не ги видях, периферното ми зрение ги улови, когато вече отминавах. Беше много рано и не бях съвсем будна. Все пак след още няколко крачки осмислих какво съм видяла и се затичах наобратно. Това бяха книги, какво въобще правеха при боклука?!

Върнах се и ги взех. Бяха 4-5 и не ги огледах много добре, докато не отидох на работа. Когато започнах да ги разглеждам, видях, че едната от тях е любима моя книга - "Никога, никъде, никой" на Нийл Геймън. Не бих я познала по корицата, защото аз самата имах по-ново издание, а тази картинка беше меко казано нелепа. Но това няма значение - аз знаех какво се крие в нея. Тогава почувствах нещо, което рядко съм изпитвала. За първи път от цяла вечност Вселената правеше смисъл за мен. И бях убедена, че срещата ми с точно тази книга (която по редица причини беше особено важна за мен) не е била случайна. Запазих копието за себе си, а останалите книги дарих на едно момче, за което случайно разбрах от социалните мрежи.

Сега се опитвам да си представя да правя това всеки ден. Така, както го прави Хосе Алберто Гутиерес. За 25 години като шофьор на боклукчийски камион, той спасява хиляди книги. Страстта към четенето за него идва от най-ранна възраст - тогава, когато майка му му е чела приказки. С годините Хосе събира цяла съкровищница и избира да я сподели със сънародниците си в Колумбия. В по-бедните райони на Богота няма обществени библиотеки и той решава да превърне дома си в такава. След повече от 30 000 книги събрани в продължение на 25 години, той не е готов да се раздели само с една. С първата. Книгата, с която започва неговата мисия - "Ана Каренина" от Лев Толстой. 

Защо го прави? Всеки, който обича книгите ще разбере. Нуждата да спасиш нещо безценно. Ползата, която има за всички. И най-вече за децата. Хосе вярва (точно както и аз), че любовта към четенето се възпитава още в детските години. И веднъж създадена, нищо не може да я угаси. 

Историята на Хосе днес върна вярата ми в човечеството. Вярвам, че докато пиша тези редове, той е някъде навън, на хиляди киломерти от мен, и спасява книги. Мислено аз съм там с него. Защото той е поредното доказателство, че произходът и социалният статус нямат значение. Единственото, което има значение е какво правиш с живота си. Защото един шофьор на боклукчийски камион може да върши нещо в пъти по-смислено от човек с престижно звучаща професия, изписана върху луксозна визитна картичка.

Надявам се в теб да се крие Хосе. Във всички нас. Надявам се, ако видиш книга на боклука да решиш да я спасиш. Ако не за да я прочетеш, то за да я дариш на хора, които имат нужда от нея. А повярвай ми - някой, някъде там, има нужда от нея.