Защото избрах България

Материали и снимки от www.dw.com/

Баба Милка от село Лютиброд прилича много на всяка друга българска баба. Участва в местната фолклорна група, гледа сапунени сериали и съпреживява много емоционално всяка драматична сцена. Има болежки, както много хора на нейната възраст, и понякога забравя да си пие лекарствата навреме. Селото, в което живее, се намира в Северозападна България, на около 100 км от София - в един „северозападнал“ регион. В тази част на България, където времето е спряло, няма лекар – през лятото такъв идва веднъж в месеца, но през зимата наличието на медицинска помощ зависи от времето, и затова не винаги може да се разчита на такава.  

Но изведнъж се появава един ангел-хранител, който идва на помощ на всички нуждаещи се в този отдалечен и забравен регион, и то без да иска нищо в замяна. Името му е Шеип Панев.

След завършване на висшето си образование много негови колеги заминават да се реализират в чужбина. Той също заминава... за Северозападна България.

Предстои му да се дипломира като лекар и по собствена инициатива заедно с лекари от столична болница посещава няколко села в региона, и лекува и помага на малкото останали местни хора – не само за да трупа практически опит, но и заради великото чувство да променя нечии съдби. Ситуацията в тези села говори за неумението на държавата да се справи с обгрижването на всеки един в нужда, и Шеип не иска да се примири с това.

„Длъжни сме да помогнем на хората тук, защото държавата очевидно не се справя. Във всяка възрастна жена виждам сякаш моята баба и това ми стопля сърцето. Хората тук ценят работата ни и се радвам, че мога да сторя нещо добро за тях, че съм им полезен. А това значи, че не живея напразно"

,казва младият лекар.

Безвъзмездният лекарски труд е просто благословия за неправителствената организация „Проект Северозапад". Яна Рупева, учредител и директор на тази фондация, се е ангажирала да помага, вече от три години насам, на забравените хора в региона.

„Освен работата ни с възрастните хора се опитваме да интегрираме в обществото и младежи с психически недъзи, които са прекарали целия си досегашен живот в социални домове. Налага се да ги учим на най-елементарни неща - да разпознават часовника, да внимават, когато пресичат улиците, да знаят как се пътува с влак и т.н.“,

казва Рупева.

За съжаление, в по-крайните райони на България няма функционираща система за подобни социални услуги. Яна събира дарения и само с тях поддържа неправителствената си организация, средства от другаде няма. Сега тя иска да създаде и социална кухня, в която хората с увреждания да приготвят и доставят храната за възрастните и самотни хора.

„Старците тук изобщо не могат да повярват, че има някой, който е готов да се грижи за тях. Те са безкрайно благодарни, че им се дава възможност да водят приличен живот на старини“,

разказва тя.

Лекари като Шеип Панев са абсолютно необходими в тези региони. Спасяването на човешки живот нерядко зависи от бързината на лекарите.

„В учебниците четем за онези решаващи пет до десет минути, през които пациентът трябва да бъде реанимиран. На практика обаче линейките пристигат след два, три, а понякога и след четири часа в отдалечените села. Умират хора, които при нормални обстоятелства бихме могли да спасим. Човек живее само веднъж и всеки сам си взима решенията.

Не осъждам моите колеги, които заминават. В България е много трудно за младите лекари. Бих заминал за Германия, но само временно - на специализация, а не за постоянно. Мисля, че имам дълг към хората в България. Искам да остана, за да ги лекувам. Какво ще стане, ако всички заминат оттук?"

казва младият медик.

Важното в тази история е, че не всички са заминали, че има хора, които вярват в България и в нейното бъдеще. Социалната система, както и всяка друга държавна система, спешно се нуждае от промяна и промяната идва от точно такива хора като Шеип и Яна, които предизвикват внимание към нерешени проблеми. Пожелаваме им да продължават да правят чудеса и тяхното дело да бъде началната стъпка към едно по-добро бъдеще!