Интервюта

Словото е експеримент. Експеримент да откриеш себе си или някого. Днес ще те запознаем с Георги Александров и Огнян Цветков. Момчета, които ценят словото, а не името зад него. Свободата да изразяваш себе си отвъд рамките. Затова и предпочитат имената им да останат формалност. Словото е експеримент, а експериментът на Георги и Огнян се нарича списание draft.

Определят се като елементарни студенти, срещнали се по неволя, решени да експериментират. Техният експеримент е списанието draft. Това е експеримент, на първо място, за Георги и Огнян, след това за всеки участник и читател. На този етап своеобразният опит се случва успешно. Списанието винаги е черно-бяло, винаги с текстове, строго свързани с темата, аналогови фотографии и по-скоро абстрактни илюстрации, каквито ще може да откриеш в следващия брой.

Голяма част от фотографите и илюстраторите са хора, които момчетата никога не са срещали на живо, и това е част от идеята на списанието. Защото това не е точно списание. То е нещо, което минава през хората, които участват в него и впоследствие го четат. Минава като „влакот“, дето го забелязваш, ама не е съвсем в твоята посока, както казват момчетата. Ето какво споделят двама човеци за своя експеримент.

Как се появи идеята за списанието?

Човек 1: Аз често забравям каква е била идеята за списанието. И където и да се е появила, аз най-вероятно не съм бил там. Човекът да каже.

Човек 2: Работата е там, че идеята всеки път се променя, и сега, като се връщам към изначалния момент, в който се появи идеята, той ми се струва по-скоро наивен и напълно дистанциран от смисъла. Смисълът не се изчерпа с това да се свържеш с няколко непознати, да поискаш текст или фотография и после да наредиш пъзела. Важното е да го изживееш. Това със сигурност не беше първоначалната идея. Вече е.

Колко е важно словото за вас?

Човек 1: До такава степен, че понякога си позволявам да пиша. Но човекът да каже.

Човек 2: Ние затова печатаме. Още в началото бяхме убедени, че ще започнем така. Не сме пробвали със сайт или блог. Пилотният брой се оказа по-скоро провал, но все пак решихме да продължим. В този брой, вторият, който всъщност е готов, но после дойде извънредното положение, подчертаваме смисъла на словото и затова напълно го деконструираме. Ще го видите, след като приключи изолацията.

Какви цели си поставяте за бъдещото развитие на списанието?

Човек 1: Миражите са близо, пътят е далек. Целта винаги ми се е струвала едно твърде абстрактно понятие и аз, за разлика от човека, не мисля много за нея.

Човек 2: Цел е списанието да достигне до по-голяма аудитория, да се включат повече хора и те да получават възнаграждение за своята работа. Цел е, в този смисъл, да оправдаем очакванията на участниците. Но май целта, която ни е най-важна, е по-скоро принцип, който искаме да спазваме възможно най-дълго. До самия край например. А краят ще настъпи тогава, когато си купя списание draft, или както там се казва, от партера на летище Бергамо, докато лежерно се прекачвам към Бали.

Какво ви вдъхновява да пишете?

Човек 1: Човешката глупост винаги ми се е струвала интересна. Но не знам дали е успявала да стигне чак дотам, че да ме вдъхнови. Последните пъти, когато писах, беше, за да съм сигурен, че го имам. Всъщност кой да знае повече за човешката глупост от човека?

Човек 2: Наскоро славеите започнаха да пеят. Или пък наскоро започнах да ги чувам. Не знам вече. Мисълта ми е, че вдъхновението в известна степен е свързано с реалността, в която живееш. Затова всеки брой е различен – той просто се случва в следващата реалност. Впрочем най-добрият отговор на този по-скоро странен въпрос може да получите почти веднага, след като зачетете surceto mi e mebel. Това е реалността сега. Тя изглежда и звучи точно по този начин. Поне за мен. И за славея под прозореца ми.

Какво трябва да дарява един текст на читателите?

Човек 1: Свързвам дарението по-скоро с едно тичане към егото. Затова съм по-склонен на прошка, човеци сме все пак. Нали?

Човек 2: Много повече от визуален оргазъм. Ние им даряваме истинския грях на типографията и смисъла на един текст. Просто защото правим каквото си искаме. И това, че още можем да го правим, е дар за нас, обаче не е толкова елементарно, колкото звучи. Този дар от човеците, които ни четат, е като подарената къща, която не можеш да отстъпиш. Колкото и банално да звучи това.

Как си представяте журналистиката в бъдеще?

Човек 1: Почти никога не съм си представял журналистиката, дори в най-дръзките си мечти. Опасявам се, че мечтите са безплатни. Човече?

Човек 2: Представям си, че журналистиката от някакъв момент нататък няма да се изчерпва с това да има мнение, а с това да го изразява по най-искрения и дори ако е нужно, болезнен начин. Защото журналистиката сега е нещо, което все повече започва да ми прилича на престъпление. Да кажеш това, което наистина мислиш. Знам, че винаги е било трудно да си себе си докрая, но в днешно време това със сигурност няма никаква стойност. Трудно е да спечелиш пари, докато си в най-чистата си форма.

Искам и си представям журналистика без реклами в свят, където пиарите имат по-малко работа от самите журналисти. Искам текст, на който не му трябва редактор, и снимка, която не е минала през фотошоп. Затова draft е черно-бяло. Това е траурът на нашия многоцветен век. Саванът, карамфилите и няколко закъснели изповеди.

В каква България искате да се развивате?

Човек 1: Искам България да се развива, аз се справям достатъчно добре.

Човек 2: Човекът си го каза.