От сърце

Минаха десетки Коледи, откакто бях дете. Минаха и заминаха... Донесоха ми безброй подаръци. Сътвориха куп вълшебства. Сбъднаха немалко мечти. Дали защото бях дете и вярвах в дядо Коледа и в магията на коледната нощ? Или наистина по Коледа се случват чудеса? Но и сега, след толкова години, дойде ли декември, духът на Коледа от детството ме навестява.

Изпълва ме с радостното нетърпение на дванадесетия час в полунощ, с предчувствието за приказни изненади, мечтани подаръци и осъществени желания, с тръпката от нещо хем познато – очаквано, хем непознато – неочаквано.

Духът на Коледа от детските години носи със себе си спомени.

За зима – снежна, бяла, чиста. Опустели празнично улици. Самотни детски площадки. Пушек от комините на къщите и ТЕЦ-овете. Земя, вкаменена от студ, и едно небе – сиво-бяло, от което се сипе сняг – фин като пудра захар.

За бащиния дом с коледната елха в хола, стъпила върху дървената кръстачка, натежала от играчки: стъклени, блестящи; големи и малки; камбанки, топки, фигурки, а на върха – сребърна звезда.

За звуците, носещи се от кипящата в кухнята подготовка за празника: бъркане, рязане, месене. Гласовете на възрастните вкъщи – познати, близки. Смехове или пък разправия. Песните, въртящи се по радиото, или празничните предавания по телевизията.

За мириса на борови иглички, портокалови корички, печени чушки, кисело зеле и домашна баница.

За топлината от палавите оранжеви пламъчета, играещи в търбуха на старата нафтова печка.

За прегръдката на баба. Усмивката на мама. Тананикането на тати или кашлицата на дядо.

За цялото семейство, събрано около масата. Звънтенето на чашите, пълни за наздравици. Разговорите на възрастните за обикновени – делнични неща или все същите вехти истории за отминали времена, но звучащи по-друго – с настроение, весело, празнично.

И в тези спомени виждам отново себе си, сгушила се на дивана, в скута на баба, на топло и сигурно, уморена от дългото чакане на дядо Коледа. Топлината ме отпуска, гласовете на възрастните ме приспиват, унасям се, понасям се към необятната страна на детските сънища.

В просъница чувам тати да казва:

„На входната врата се звъни. Дядо Коледа е!“.

Скачам от дивана, преминавам тичешком през коридора и отварям широко вратата на апартамента. Но етажната площадка е празна. Няма никого. На постелката пред вратата лежи самотна шарена найлонова торба. За поредна Коледа не успявам да стигна навреме до вратата, за да срещна дядо Коледа. Тъжно ми е, но съм и любопитна да видя какво крие шарената торба. И тази година дядо Коледа е щедър – шоколади, бонбони, кукли, играчки... Била съм явно добра и послушна или просто дядо Коледа обича всяко дете!?

Трябваше да минат години, да порасна и разбера, че дядо Коледа е бил дядо, който е позвънявал на вратата, оставял е торбата с подаръците, купени от цялото ми семейство, и после се е скривал...

Е, дядо Коледа може и да не съществува, но майки, татковци, баби и дядовци, които обичат и винаги ще обичат своите послушни – непослушни, добри, или не чак толкова, деца, винаги ще има. Както ще има и деца, дори вече пораснали, нетърпеливи да се срещнат с мечтите си, чакащи ги на входната врата.