От сърце

Тази приказка е вдъхновена от...мен. Странно, нали? Заради писането често имам усещането, че хората влизат в главата ми. Знам, че самата аз ги пускам, съвсем доброволно, но понякога някой от милионите механизми прещраква и...

Имало едно време едно малко момиченце. Тя била по-висока от Палечка, но по-ниска от Показалечка (няма проблем, ако не си чувал за Показалечка, тя така и не успя да излезе от сянката на сестра си). Всички я наричали Рози, защото имала розови бузи, които никога не губели цвета си. Рози не говорела. Хората мислели, че не може, но това не било вярно. Рози имала всички думи в главата си, просто те така и не се събудили.

Всеки знае, че с раждането на едно дете и първото му проплакване, думите, които са спали в него се събуждат. То още не ги разпознава, но с времето започват да излизат навън (когато то проговори). Думите на Рози обаче така и не се събудили. Тя чакала и чакала. Знаела, че са там, усещала ги. На няколко пъти дори мислила да ги разбута, за да стават, но ѝ се сторило твърде грубо и решила да изчака.

Хората харесвали Рози, защото тя винаги се усмихвала. Разхождала се по улиците на селото, подскачала и се забавлявала с всичко около себе си. Рози знаела, че един ден думите ще се събудят и това ще е най-прекрасният ден в живота ѝ. Макар да не можела да говори, Рози винаги чувствала, че е свързана с думите. Разбирала какво казват хората, просто думите не се озвучавали по същия начин, както за теб и мен.

Във вечерта преди 14-ия си рожден ден Рози имала посетител. Вехтошар, който минавал през селото и продавал най-различни магически предмети, чул за необикновеното момиче и решил да я навести. Почукал на вратата и Рози веднага отворила. Известно време само се гледали. Рози се усмихвала. Вехтошарят не казвал нищо, но това не смутило момичето. След известно време просто ѝ помахал за сбогом и си тръгнал.

Рози била леко разочарована след като затворила вратата, но след по-малко от минута на нея отново се почукало. Момичето отворило и на прага я чакал същият вехтошар с подарък в ръка. Подал ѝ правоъгълен пакет, опакован с шарена хартия. По нея сякаш имало всичко - животни, звезди, точки, цветя, планети, символи и още, и още...Рози не можела да обходи с поглед всички картинки. С вълнение отворила подаръка и видяла, че това всъщност е книга.

Рози знаела, че е книга. Като с магия думата се пробудила в ума ѝ. След почти 14 години първата дума се събудила от дълбок сън. Книгата била ключът. Щом я отворила, останалите думи също започнали да изскачат от леглата си. Отначало се блъскали сънени и Рози не можела да разчете написаното. Но след известно време се успокоили и започнали да се подреждат по местата си. Така Рози прочела заглавието и автора:

"Спящите думи"
от Рози Гардън

"Какво съвпадение!", помислила си Рози.

И потънала в книгата.