Среща на поколенията
Отново реших да напиша нещо по лични преживявания, защото вярвам, че това е най-добрият начин човек да предаде на читаля нещо - именно когато е бил лично докоснат.
Преди няколко дни заедно с трима приятели решихме да се разходим до Пловдив, за да гледаме концерта на ансамбъл „Тракия“ по случай 40 годишнината от първата им изява на сцена. Концертът беше озаглаваен „Среща на поколенията“. Събитието се проведе в античния театър с вход-свободен. Още час преди началото абсолютно всяко едно свободно местенце на площта на театъра беше заето и хората започнаха да се тълпят по оградите, за да могат и те да надникнат. Спектакълът започна точно в 20:30 и нито минута по-късно. Сега ще ви принзая, че от този момент до края, в продължение на два часа се бях пренесла в някаква паралелна реалност, в която съществуваше само сцената, танцьорите и певците на нея. Една магия, еуфория от танци, цветни носии и песни. Подобно нещо не ми се беше случвало на друг концерт, бях като омагьосана от всичко, което се случваше, не можех да отместя поглед от сцената, не можех да мисля за нищо друго. Пред нас се разкриваше красотата, колорита, автентичността и изяществото на българския фолклор. Видяхме танци на по над половин век, които и до ден днешен се играят и помнят. А начинът, по който бяха изтанцувани беше уникален - танцьорите бяха на различна възраст, имаше както и студенти от академията, така и техни преподаватели, но желанието, с което танцуваха и емоцията, която изразяваха бяха еднакво силни. Във всяко едно от движенията им се усещаше любовта и желанието, с които правят всичко това, а на лицата им нито за миг не се появи бръчица на досада или отегчение, от факта, че сега са тук и ни забавляват, а не на някое прохладно и спокойно място. За пореден път се убедих, че когато човек се занимава с това, което му носи удоволствие може да направи чудеса. Докато ги гледах усещах как желанието в мен да затанцувам се надига все повече и все повече и скоро ще избухне като вулкан.
И така в продължение на два часа бях опиянена от всяко едно движение, от всяка една песен, докато не настъпи кулминацията на вечерта. Беше време за последния танц. Всичко беше съвсем нормално докато изведнъж иззад кулисите не се появиха две момчета, облечени с ежедневни дрехи, а не в носии и се включиха в танца. След малко от публиката излязоха още три жени, после един мъж, и още еидн, и още един, и така докато не станаха около двадесет души. Всичките те отиваха и се хващаха в танца. Оказа се, че това са „ветераните“ на ансамбъла, мъже и жени, които преди 40 години са стъпили за първи път на сцената. И знаете ли, всички тези хора ме разчувстваха. Всички до един помнеха танца, въпреки годините , които се бяха изнизали, въпреки травмите от стотиците репетиции. Всичики до един скачаха на равно с младите, усмивките им грееха повече от слънцето, а от мястото си можех да чуя ускорения им пулс, защото се вълнуваха толкова силно и всяка една фибра от тялото им танцуваше и усещаше музиката, както никога до сега. Сякаш времето беше спряло, за да им предостави този момент, да забравят всичко и да се отдадат напълно на танца и спомените от едно време. След това всички се събраха и започнаха да се прегръщат и целуват, да си разказват кой имал деца, кой внуци. Наблюдвах ги и им се радвах от сърце, защото тяхното щастие сякаш беше завладяло цялата публика, стотици хора се усмихваха и смееха. Въздухът сякаш се беше сгъстил още повече от невероятния заряд, който ни донесе този неземен концерт.
Някъде бях прочела следното: „Остявай по малко блясък, където и да отидеш“. Това е и съветът ми към теб драги читателю, точно като тези танцьори, прави нещата така че, където и да отидеш да оставяш бляскава следа в съзнанието на хората.
Диляна Цонева
Бел.ред. първото видео в статията е от друго участие на ансамбъл "Тракия"
