От сърце

В детството ми, а и години по-късно, когато се чудех какво да направя, когато не знаех нещо или исках за друго съвет, винаги се обръщах към моята скъпа баба. Получех ли съвета, понякога съм питала „А ти откъде знаеш?“ . Неизменно баба ми отговаряше „Така са казали старите хора“ или пък „Така са го правели старите хора“.

Веднъж къде на шега, къде наистина я попитах: „Бабо, винаги казваш „старите хора“. Та те старите хора за това, което те питах хабер са нямали по тяхното време. Те са живеели много по-просто и елементарни са били знанията им в сравнение с нас. По-стари от тебе, как ще знаят за нещо от нашето време?“.

Тогава чух това от моята баба, което осмислям едва днес, в нашите дни, когато много неща от праисторията на човечеството излизат наяве и вече не са смешни, нито невероятни.

Та ето какво ми каза моята баба:

„Старите хора не са възрастните, остарелите като мене, ба. Старите хора са живели много отдавна, в стари времена. Живеели са между нас, хората, но са били други хора. Били по-умни от днешните. Знаели много. Знаели неща, които хората не можели да направят и не знаели как. Мъдри били старите хора. За всичко се допитвали обикновените до тях. Научили ни много неща и все повтаряли „Запомнете го, то ще ви трябва дорде свят светува“. Нашите пък, по-умните, запомняли всичко и го предавали напред на поколението си. До ден днешен шъ знаеш от мене, че каквото са казали старите хора е все добро за нас. Питаш ме къде са сега ли? Дошло време, когато старите хора си заминали от нашия свят. Внезапно. Един ден тях вече ги нямало. Останало това, което са ни научили. „

Винаги, винаги съм мислела, че „старите хора“ са хора живели много дълго, почти стогодишни и затова събрали много мъдрост. Така е в много случаи днес. За ония „стари хора“ ,за които баба ми говореше, днес най-новите проучвания за миналото на човечеството ни разказват друго. Вече всичко си идва на мястото.

Същото става и с приказките за змейове. Спомням си като много малка, преди да тръгна на училище, книги с онова двойно „Е“ от стария правопис. Бях се научила рано да чета и разгръщах каквото намирах вкъщи. В тези стари, опърпани книги със стария ръкопис, се разказваше за змейове. Трудно ми беше да разчитам с това „Е“ и „Ъ“ накрая, затова все дърпах нашите да ми помагат. Приказките бяха интересни. На тях явно не харесваше моето занимание точно с тези книги и ги прибраха някъде. После изчезнаха. Аз не забравих интересните случки. Ето, че дойде ден и това да се изясни.  Рептилите .

Спомням си и книги с приказки за „долната земя“, също със стария ръкопис. За съжаление съм била много малка и не помня съдържанието подробно.

После в годините животът ни завъртя, ние се пренасяхме в нова къща и повече не видях книгите, а и забравих за тях.

Едва днес, когато като лавина ни връхлитат огромни количества разкрития, публикации, проучвания за стари цивилизации, видове наши предци, извънземни, още какво ли не, разбирам донякъде разказа на баба. Нейното поколение и предишните не подлагали нищо на съмнение щом е казано от „старите хора“. Защото те били мъдрост, знание, учение.