Успелите споделят

Арх.Стефан Стоянов е родом от гр. София. Прекарал е половината си детство в Мароко, където родителите му са преподавали полиграфия. Завършва архитектура във Франция през 2007 г., а след това и анимация (през 2008  г.). Преди 4 години се завръща отново в България, малко на шега, но казва, че не съжалява за това си решение. От 2014 г. е архитект на свободна практика, а с архитектурно наследство се занимава още от годините на следването. Оттогава се заражда и Мещра - доброволно сдружение на група архитекти, които са обединени от една цел и една идея - опазване на културното наследство на България.

Арх. Стефан Стоянов, вие сте председател на Мещра, ще ни разкажете ли малко повече за идеята?

„Мещра“ започна като доброволно сдружение на групичка приятели архитекти, запалени по културното наследство. Целта ни е да проучваме и съхраняваме материалното и нематериалното културно наследство, посредством изследване, теоретични и практически обучения за специалисти и неспециалисти, популяризация сред широката публика и сътрудничество с жители и структури по места – последното е особено важно както за опазването на сгради, така и за осигуряване на приемственост на техники, занаяти и традиции. Досега сме провели проучвателни архитектурни експедиции, практически работилници за строеж с естествени материали и традиционни техники и специализирани и популяризаторски лекции и събития. Стремежът ни е към тази дейност много скоро да прибавим и реална намеса по застрашени обекти – например аварийно укрепване на сгради в тясно сътрудничество със собственици, местна власт и местни занаятчии.

Смятате ли, че е дошло времето, в което българинът има нужда да опознае традиционните занаяти на предците си?

Нужда от приемственост в традиционните знания и занаяти има постоянно, това не е нещо моментно, на което да му „идва времето“. Но наистина, поради специфичните исторически обстоятелства, в България тази последователна приемственост е силно нарушена дори застрашена. Модернизацията и началото на индустриализацията след Възраждането, жестокото унищожаване на традиционния начин на живот и мислене по време на Народната република и последвалите вакуум и хаос, от които тепърва предстои да изплуваме… всичко това води до прекъсване, забрава и в крайна сметка загуба на немалко занаяти, знания, техники и традиции, които нерядко просто изчезват тихо, заедно с последните възрастни хора, които ги владеят и не намират на кого и защо да ги предадат… А от приемственост на тези занаяти и традиции има смисъл. Не само от чисто музейна или туристическа гледна точка дори и не само като богатство на нашето общество – това да познаваш корените си и да знаеш, че продължаваш и надграждаш духа на безчет поколения преди теб – но и чисто практически: в старите техники и занаяти можем да намерим подходи и философия, приложими и все по-търсени и днес, например устойчиво взаимодействие с околната среда, здравословен начин на живот и т.н. Дори в икономически аспект, владеенето на старите техники и занаяти има свои неоспорими преимущества. Например в момента в България на практика няма строителна фирма, която да може да изпълни адекватна, откъм техника и материали, намеса върху стара или старинна сграда – нещо жизненоважно за добра консервация или реставрация на старо здание, абсолютно задължително при работа върху паметник… Липсват технически знания, не достигат обучени проектанти и изпълнители, а обществото постепенно започва да си дава сметка, че автентичността е истински ценна и търсенето за автентични намеси тепърва ще нараства – фирмите, които ще могат да осигурят грамотна и качествена работа с адекватни техники и материали ще имат на разположение цяла специализирана и доходоносна ниша… Нагледни примери за това могат лесно да се видят из Западна Европа, при това съвсем не отскоро.

Организацията ви участва в организирането на много работилници и събития. Ще ни разкажете ли как се поддържа интересът към този тип занаяти?

Интересът на широката, неспециализирана публика към традициите и традиционните техники, към естествените материали в строителството и извън него не е съвсем нов. Той се вписва в културно явление, започнало в следвоенна Западна Европа, но е все по-осезаемо и у нас: форма на реакция спрямо свръхиндустриализацията, стремеж към по- устойчив, природосъобразен начин на живот – разбира се, не задължително отричане на всичко по-модерно от тъкачен стан (например), а по-скоро желание за опознаване на корените, за приемственост. Впечатляващ и окуражаващ е интересът особено на по-младите, които опознавайки старите традиции и занаяти в някаква степен също така често търсят (и намират) своя идентичност. Затова е изключително важно знанието за даден обичай, техника, занаят… да бъде предоставено цялостно, не просто като рецепта от модно списание или мистична, псевдоисторическа патриотарска фантазия в Толкинов стил, а като жив, органичен резултат от сложното съчетание на бит, култура, религия, история, икономика и т.н. В това отношение, провеждането на нашите работилници на място, в пряк допир с естествената среда, породила съответен обичай, похват или занаят, но и с живи хора, които все още могат да го засвидетелстват, е добра предпоставка за възприемането на автентичното наследство в неговата цялост.

Разкажете ни някоя по-любопитна история, свързана с работата ви.

Всяко място, където ни се случва да работим, си има своите особености, потайности и куриози.. Лично аз имам силно влечение към фолклор и митология и се стремя навсякъде да се „потопя“ в местните такива. В родопското село Долен попаднахме на интересна местна легенда за Желязното магаре, свързано с големия вир, който селската река образува насред селото. В зависимост от събеседника и питието, се разказваше за кървава битка още от римско време, от която останали конски доспехи, за скрито в реката имане на заможни хора, бягащи от турска потеря, белязано с метална статуетка, за древна статуя от чисто злато, изобразяваща кон, за зловещ „дракус“ (вампир, таласъм), който живее във вира и нощем напада и дави хора… След неколкомесечно проучване (и много и различни питиета) стигнахме до що-годе правдоподобна хипотеза – че става въпрос за истинско муле, живяло някъде през XIX в., собственост на стара жена родом от Ковачевица („Желязната“ баба), хвърлено след като умряло във вира, за да го отнесе реката  - автентична традиционна практика, разпространена и до ден-днешен из цяла България и прилагана за всякакви ненужни вещи. Мулето вероятно заседнало във вира и естествените процеси по разлагането му несъмнено придали за известно време неповторима атмосфера на тази част от селото, а съобразителни майки използвали случая, за да аргументират забраната си децата да влизат в дълбокия вир: „Недей да влизаш, че там ще те придърпа Жèлезното муле!“. Така тръгнало преданието за този местен Торбалан…
И все пак, все още предстои някой от нас да се гмурне във вира след полунощ и да провери… Истината е някъде там.

Вярвате ли, че занаятите в България изживяват своя Ренесанс?

Както казахме, налице е стремеж към опознаване на корените, към устойчивост и природосъобразност. Много лесно обаче можем да попаднем в капана на модния феномен, на фантасмагорията, на кича. На еднотипното „битово“ в стила на „Балкантурист“, където една-единствена, често събирателна или изфабрикувана носия, архитектура, музика, кухня дори митология.. се обявява за „официална“ и започва да се маркетира като автентична за туристи и местни, докато истинското разнообразие и богатство изчезва безвъзвратно и бива заместено от кич, поради просто непознаване и/или за „по-лесно“. Затова е важно чрез проучване, образование и популяризация да се запази знанието за истинското, а където е възможно – да се осигури неговата приемственост и продължение.

Колко точно вдъхновение е нужно, за да стане един такъв проект реалност?

Вдъхновението е моментен пристъп на гениалност, късмет. Винаги е нужно само че няма как да разчиташ на него. За проект като нашия се изисква най-вече постоянна, упорита работа, сплотеност и твърдо убеждение, че това, което правим си заслужава. Преди време чух една мъдра жена да казва, че увлечението по паметниците е като болест… Е, ние несъмнено сме трайно заразени и като че ли успяваме да заразяваме все повече хора.

Вашата рецепта за успех е?

Здрав сън и хубава музика – никога не са в излишък.

Снимки: Б. Стоименов, Е.Маринска

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.