От сърце

Г-жа Мерибел се събуди на 19 декември 1903 г. точно в 19:03 ч.

Следобедната ѝ дрямка беше продължила прекалено дълго, помисли си. Надигна се тромаво, беше заспала на дясната си ръка и сега я усещаше леко изтръпнала. Успя да се изправи, а с лявата размачкваше пръстите на другата, докато не усети, че кръвообращението ѝ се възвръща.

Огледа се около себе си и забеляза, че огънят беше почти изгаснал. Къде ли се бе дянало детето, за което се грижеше? Толкова много го обичаше, но понякога хич не го разбираше. Беше отнесено хлапе. И толкова различно от всички други, че понякога се притесняваше как ще се впише в света на възрастните. Сякаш странеше и от нея, въпреки че тя се грижеше за него с цялата любов, която таеше в самотното си сърце.

Намерила го бе преди точно 1903 дни, или преди около пет години, в един почти толкова студен декемврийски ден. Някой беше позвънил на вратата ѝ и докато тя отвори, този някой се беше изпарил яко дим. Останало беше само детето, което гледаше с надежда. 

Г-жа Мерибел му даде име, защото изглеждаше, че бедната душичка си нямаше дори това.

Как се казваш? – го бе попитала, а то я беше изгледало с големите си очи, без да продума.

Г-жа Мерибел беше достатъчно досетлива, за да не задава повече въпроси на малкото момче. Знаеше, че отговори от него няма да получи. Макар това да не беше често явление, тя беше и достатъчно тактична, за да не съди възрастния, изоставил детето.

Прибра го у дома си и се опита да му даде всичко онова, което мислеше, че ще му трябва в живота.

Ето защо в късния следобед на 19 декември 1903г. тя се чудеше, още полусънена, къде е детето. Къде е Якоб.

Тя погледна в кухнята, нямаше го. И в голямата дневна стая не беше. Помръдна пердетата, но не го мярна и в двора навън. За миг си беше помислила, че може и да се е заиграл навън със снега като другите деца.

„Глупости, той никога не си е играл със снега“, отметна тази мисъл набързо г-жа Мерибел.

Горката тя. Нямаше и представа всъщност как една снежинка беше отвлякла Якоб.

...

В това време 12-годишният Якоб се забавляваше по заледения склон към планината Уотървил.

Да, странно дете си беше, самият той го знаеше. Затова и странеше от другите. Не му се удаваше много добре да се разбира с останалите хора. По-добре контактуваше с животинките около дома на г-жа Мерибел.

Когато Снежинко дойде при него, Якоб не се стресна, а просто погледна отново с онези големи очи. Видя, че Снежинко е студен и ако го докоснеш, се разпада, затова се държеше на разстояние. Но въпреки това не избяга.

Снежинко, който за първи път имаше за мисия да заведе дете при Голямата пещера, леко се беше притеснил и не знаеше как точно да подхване разговора:

- Ъм, мхм, извинявай – започна несигурно той. – Ти си Якоб, нали? Живееш при г-жа Мерибел?

- Аз съм – отговори спокойно Якоб, докато с любопитство изучаваше Снежинко. – Какво искаш от мен?

– Ъхм, виж, ъхм, трябва да дойдеш с мен. – Снежинко се опита да придаде на гласа си по-сериозна интонация, която да не издава огромното му притеснение.

– Защо? – Якоб беше отнесен, сам го знаеше, но не беше глупав. Просто различен.

– Амиии ... – Снежинко вече толкова започна да се притеснява, че малко по-малко започна да се загрява и разтопява, затова си наложи да се стегне и да изпълни мисията докрай. – Майка ти иска да те види.

Якоб погледна за миг къщата, където г-жа Мерибел спеше своя следобеден сън. След това погледна Снежинко, но този път очите му бяха повече тъжни, отколкото замислени. Нещо у него трепна и той придоби по-странен вид, доста необичаен за дете на неговата възраст.

– Сигурен ли си? Значи, ти си...

– Позна ли ме? – Снежинко се въодушеви.

– Снежинко! – възкликна Якоб. – От толкова време не съм те виждал!

Съседът на г-жа Мерибел, старият и доста сприхав г-н Панатийокус, гръцки емигрант, който толкова години след заминаването си от родината не беше успял да свикне със студа на това място, мина точно в този момент. Погледна странната сценка – детето, което съседката му беше намерила преди няколко години, си говореше със Снежния човек. Ставрос, както беше малкото име на съседа, не знаеше дали да се зарадва, или да съжали момчето, че единствените му приятели са неодушевени...

Така или иначе, нямаше много време да реши какво да мисли, защото в следващия миг Снежният човек и Якоб, двамата заедно, просто избягаха. Г-н Панатийокус се почуди какво се случва, поразтърка очи и се замисли дали пък не беше прекалил с виното – никога не беше виждал как Снежен човек тича, но ето, доживя и на това да стане свидетел.

Въпреки съмненията в собствения си разсъдък, реши да извести г-жа Мерибел, но и в този случай се оказа по-бавен от събитията, защото жена му го извика да се прибира бързо, трябвало да запали камината. Старият грък прие това като знак от съдбата и реши да не се меси повече в историята, защото може би той не беше с всичкия си и как ли само щеше да се изложи пред съседката...

Якоб и Снежинко в този момент задъхано тичаха по главното шосе, на път към планината Уотървил.

– Ти сигурен ли си, че тя иска да ме види?

– Разбира се! Тя е майка ти, Якоб.

– Но тя ме изостави! И трябваше да забравя всичко за това кой съм до момента, в който не те видях и не си спомних. Сигурно е някаква магия, нали?

– Якоб... – Снежинко се замисли дали да продължи, но спря навреме. – Тя ще ти обясни.

Но Якоб преди всичко беше дете. И докато се чувстваше объркан от внезапното появяване на истинската му майка, видя заледения склон и реши да направи нещо, което никой не очакваше от него. Да спре и да се заиграе със снега. В този следобед очевидно му се случваха разни необясними неща и той изпита желание да играе в преспите.

– Не, Якоб! Нямаме време, моля те! – Снежинко се опита да го спре, но Якоб вече летеше надолу по склона.

След около 15 минути гоненица из снега Снежинко успя да накара Якоб да се върнат отново на шосето и да отидат при майка му. Момчето все още не беше сигурно, че иска, но се съгласи.

„Остарявам вече за подобни дивотии!“, рече си Снежинко, който не искаше да носи повече отговорност за наследника на Снежинката звезда, Царицата на зимата.

След около още половин час двамата се намериха пред огромния вход на Пещерата на Царицата.

- Аз съм дотук – каза Снежинко. – И Якоб... Бъди мил с нея!

Детето се огледа странно. Как и защо трябваше да бъде мил с майка си, която не стига, че никога не го разбираше докато беше самият той снежинка, а и го превърна и в човек!? А той наистина не знаеше как да бъде нормален човек, както беше станало ясно впоследствие.

Имаше много въпроси да задава, и то все гневни.

Побутна леко камъка, който служеше за врата на пещерата, и пристъпи тихо. Набързо му стана много студено, опита се да разтрие с ръце вкочанените си раменца.

– Ела, Якоб! – чу майка си да го вика.

Прикован от нейния магнетичен глас, Якоб се подчини на волята ѝ, продължавайки да трепери. Очакваше да я види на трона ѝ, в цялата ѝ прелест, но вместо това тя беше на легло. Якоб се стресна! Никога не беше очаквал, че тя, майка му, може да се разболее.

– Вземи това одеяло, сега ще се стоплиш. Съжалявам, знам, че вече не си снежинка и ти е студено.

Якоб продължаваше да я гледа, без да продума, а вътре в себе си изгаряше. Започваше малко по малко да си спомня за един стар живот, в който не беше дете човек. Живот, в който беше снежинка.

Приближи се към майка си, след като се наметна с одеялото.

– Якоб... Аз не бях добра с теб, или поне така си мислиш ти. Преди 1903 дни те превърнах в човек и заличих от паметта ти това царство и предишния ти живот. След тази наша среща отново ще се случи същото, но исках да ти кажа няколко неща преди...

– Преди какво, мамо? – прекъсна я Якоб. Той си беше спомнил как тя го беше извикала преди толкова много дни и му беше казала, че трябва да го превърне в човек. Без много обяснения.

– Преди да се стопя – разясни Снежинката – Царица.

– Но ... – уплаши се Якоб.

– Тихо – Снежинката – Царица все пак беше запазила властния си маниер да се разпорежда. – Искам да знаеш защо го направих.

И тогава Царицата разказа една история, която детето Якоб не познаваше, но която Снежинката, която беше едно време, някак смътно започваше да си припомня. История, скрита дълбоко в сърчицето му.

Историята на едно дете снежинка, което никога не се чувстваше на място сред другите снежинки. Което редовно трепереше от студа, но което, когато се опитваше да се стопли, се разтапяше. Едно дете снежинка, което страдаше, защото беше различно.

– Спомняш ли си сега, Якоб? – запита с тих и вече доста по-нежен глас Царицата. – Ти не беше щастлив като снежинка. Ти искаше да пътуваш като човек, не като снежинка. Искаше да живееш техния живот.

Якоб гледаше мълчаливо. Той си спомняше, да. Спомняше си дните и нощите, в които тихо плачеше като снежинка. Но си и задаваше въпроса защо тогава беше прекарал толкова безсънни и тъжни нощи като дете човек? Не трябваше ли да е по-щастлив?

– Но това, което не си спомняш, сине,  е каква беше моята майчина мъка да те виждам толкова нещастен – поде отново Царицата.

– Ти...ти си била тъжна заради мен? – На Якоб никога не му беше минавало през снежната главичка, че майка му, тази велика царица, винаги толкова силна и ясна в решенията си, може да е забелязвала неговата тъга.

Тя се усмихна нежно и го погали по главата.

– Якоб...аз съм Царицата. Аз знам всичко за всеки. Но аз съм и твоята майка. Което е много повече от всичко друго и заради което ме болеше толкова много, че не си щастлив. Ти имаше ясно и подредено бъдеще пред себе си. Но знаех, че искаш нещо повече. Кажи ми, Якоб, ти играеш ли си със снега като дете човек?

– Не...аз...студено ми е.

– А обичаш ли Коледа, Якоб? Знаеш, че остават само пет дни до Рождество.

– Не знам, мамо... Никога не мисля за Коледа...

– А колко обичаше този празник като Снежинка...Обичаше да наблюдаваш човешките вечери през прозореца, как хората се събират заедно около огъня..Помниш ли това?

Якоб се загледа в майка си.

– Защо ми разказваш всичко това? – сякаш се разгневи.

– Кажи ми, помниш ли как наблюдаваше човеците на Коледа? – продължи настоятелно Царицата на зимата.

– И да си спомням, какво от това? Очевидно от експеримента ти да ме превърнеш в човек, не се е получило нещо много хубаво, защото аз и като човек съм тъжен. И различен.

Царицата спря за миг своя разказ.

Протегна ръце към един албум със снимки, който държеше близо до леглото си. Разтвори го и подаде на Якоб една стара фотография. Продължи да мълчи.

– Това...това е г-жа Мерибел! – възкликна някак въодушевено Якоб. – Но тя...тя защо е сама на тази снимка?

– Така... това е г-жа Мерибел на Коледа, сине – отговори Царицата. – Бяхме заедно, наблюдавахме я през нейния прозорец.

– Да... – потвърди Якоб, който все още гледаше снимката и сякаш нещо в него се променяше... – Да... И тогава аз казах, че много искам да съм нейното дете! – Той се завъртя към майка си с питащи очи.

– Точно така. Така каза – потвърди Царицата.

– Но..това е било грубо за теб, нали? И ти заради това си ме омагьосала?

– О, Якоб! Направих от теб човек, защото ти така поиска. Защото понякога родителите пускаме децата си дори когато знаем, че от това ще ни заболи. И винаги, ама винаги им помагаме да осъществят мечтите си. Ти видя, че г-жа Мерибел е толкова сама, и с твоето добро снежно сърце поиска да си до нея.

Царицата замлъкна, сякаш се опитваше да намери точните думи, с които да съобщи следващата информация.

– Но ти забрави, Якоб. Когато се превърна в дете човек, ти се вторачи отново само в своята различност. Може би мислеше, че ако станеш човек, вече няма да си толкова различен и да ти е толкова трудно сред другите. Но Якоб, ето това е урок, който можеш да научиш. Където и да отидем, каквито и да си представяме, че можем да бъдем – ние все пак оставаме себе си.

– Какво значи това? – уплашено отвърна Якоб. – Че винаги ще си остана без приятели?!

– Не, сине. Означава, че ще намериш приятели, когато си готов да приемеш, че да си себе си, е повече от достатъчно. И когато си готов да се научиш с благодарност в сърцето да оценяваш това, което имаш.

– Какво имаш предвид? – Якоб продължаваше да е объркан. Все пак той беше просто едно дете.

– Якоб...ти може и да не си спомняше с паметта си на човек кой си бил и какво си бил преди. Но в сърцето си знаеше, че не си като другите. Изолира се. Като Снежинка искаше да помогнеш на г-жа Мерибел да не бъде самотна на Коледа, а като дете човек не го направи. Дори не ѝ помагаше в коледните приготовления, така ли е?

Якоб се замисли. Наистина беше така. Откакто се помнеше като дете човек, се беше възприемал като детето, за което г-жа Мерибел се грижеше. Въпреки че тя беше толкова добра с него, той винаги се притесняваше, че тя просто го е намерила на прага на вратата си. Чистеше, работеше, но му беше трудно да помисли, че е нейното дете. Сякаш нещо го спираше да приеме любовта ѝ.

Царицата, изглежда, прочете мислите му.

– Ти си нейно дете. Бъди сигурен. И тя иска най-доброто за теб. Иска ти да си усмихнат и щастлив. Иска на Коледа да си просто едно спокойно дете, обградено от нейната любов.

– Защо? И как така съм нейно дете? Нали съм твое дете? – Якоб се обърка.

– Защото и тя е различна, но е познала сърцето си и го следва.  Нейно дете си, защото си дете човек, Якоб. След този разговор отново ще изтрия паметта ти, но се надявам този път сърцето ти да си спомня това, за което си говорим сега.

– Не искаш ли да съм при теб? – Якоб не беше сигурен, че иска да се връща в Царството на снежинките, но все пак не можеше да разбере защо майка му ще иска отново да го направи човек.

– Сине, аз искам това повече от всичко. Но ти не го искаш наистина; ти не искаш наистина да си снежинка. Просто ти е трудно като човек, но вярвам, че ще се справиш. Повярвай ми, на всички хора им е трудно понякога.

Якоб се опитваше да разбере това, което казва майка му.

– Ти ще се оправиш ли? – притеснено я погледна.

– О, аз ще се оправя, разбира се. И другото, най-важно нещо, което искам да знаеш,е,че винаги ще те пазя. Просто по Коледа трябва да поглеждаш към небето и когато завали сняг, да ме прегръщаш.

Якоб се приближи към майка си. Сякаш за първи път, откакто съществуваше, дали като снежинка, или като човек, се чувстваше спокоен. Въпреки че разбираше, че ще се раздели с нея завинаги, беше разбрал, че тя винаги го е обичала и винаги ще го обича.

– Якоб! – заговори Царицата. – Още нещо. Остави тъгата настрана поне за мъничко. Вече знаеш колко много те обичам, а и г-жа Мерибел е твоята майка в света на човеците. Така че остави тъгата.

Якоб кимна, прегърна майка си, тя едва не се разтопи и му направи знак да тръгва.

Когато се намери преди изхода на Пещерата, всичко изглеждаше нормално. Снежинките бяха просто снежинки, а отпред един Снежен човек, който имаше морков за нос, сякаш се усмихваше. Якоб се приближи, погледна го и му прошепна: „Благодаря ти, Снежинко!“.

Затича надолу по шосето бързо-бързо към г-жа Мерибел. Когато стигна до двора, вече се смееше с глас и се пързаляше на два крака по заледената улица, докато стигна до вратата.

В двора г-жа Мерибел вече беше събрала почти всички съседи, включително и г-н Панатийокус, организирайки ги в търсене на малкия Якоб.

– Отидох да дремна след обяд, а когато се събудих, него го нямаше. Претърсих всеки сантиметър от къщата и двора, но го няма. Моля ви, трябва да го намерим – обясняваше тя на насъбралата се тълпа.

– Аз го видях да бяга с един Снежен човек! – обади се старият грък, но в същия момент жена му го сръга в реброто да мълчи.

– Тихо, Ставрис, тихо! Пак си прекалил с пиенето.

В тази врява г-жа Мерибел изглеждаше наистина притеснена, но и решена да намери изчезналото дете. Ето защо нададе вик от радост, когато го видя да я наблюдава през оградата.

– Якоб! – затича се към него и за малко да се подхлъзне. – Якоб! Къде ходиш? – отвори вратата и го прегърна силно, а детето я погледна със същите онези големи очи, които беше видяла преди 1903 дни, и за първи път, откакто живееше при нея, я обгърна в силна здрава прегръдка.

– Тук съм – отговори тихо. – И искам да ти помогна утре в приготовлението на Коледа.

– Я виж ти! – разсмя се г-жа Мерибел, докато още го прегръщаше. – Какво чудо!

– Ох, задушавам се! – каза Якоб, докато се отскубваше от прегръдката ѝ. – Но ти не се притеснявай, после пак ще те прегърна.

– Какво се е случило с теб, Якоб? Къде беше? – продължи да го изследва учудено г-жа Мерибел. – Искаш да помогнеш с Коледа и ми позволяваш да те прегърна!

– Няма значение. Важното е, че съм тук.

Докато го изричаше, усети, че една снежна топка го удари по гърба. Обърна се и видя внучката на г-н Панатийокус да го замеря. Разсмя се и се приготви за игра.

А г-жа Мерибел се чудеше дали още не сънува. Но не можеше да е така, защото, когато легна да спи в този следобед на 1903 г., не валеше сняг. А сега снежинките се сипеха на парцали, докато събралите се в двора ѝ познати и приятели се разотиваха.

Детето, което намери преди 1903 дни на вратата, за първи път си играеше със снега.