Култура

Разказът "Обич" на Светлан Тонев, публикуван в антологията "Отвъд кориците. Година първа".

На двайсетина километра от Караново в северна посока се намира село Винарово. Сгушено в последните дипли на Стара планина, тук за неговите стотина жители животът си течеше бавно, монотонно и спокойно. Сякаш времето бе спряло и нито демокрацията, нито техническия прогрес бяха променили нещо.

Винарци имаха две забележителности, с които се гордееха- двойка щъркели и селският кмет. Птиците идваха всяка година тук и хората много им се радваха. За тях често говореха и от околните села, защото там никога дори и куц щъркел не би се свъртял. Както е известно тези птици гнездяха само на места с добра енергия.

А другата знаменитост – кметът бай Станчо си вършеше работата с амбиция и страст, както преди тридесет години, когато го избраха за първи път.  Селяните го обичаха, защото като всеки уважаващ себе си управник умееше да решава проблемите им.

Днес щеше да е доста хладно, нетипично за края на май, а бай Станчо беше запланувал важно мероприятие. Извика тричленката на селото. Никога не разчиташе на случайността и за това обмисля дълго тази среща. Трябваше да се помирят Даньо Джибрата и жена му, които едва се понасяха и искаха да се развеждат.

Тя май вечер гледаше много филми, защото как може на някой да му щукне такава идея. Кметът не бе допуснал до сега нито един развод и не смяташе в края на мандата да допусне това – щеше да бъде петно за семейството, селото и най-после за него.

Сдобряването беше предвидено за 11 часа, време удобно за всички. Първо дойде дядо Гани, който едва пъплеше с неговите 91 години. Не обичаше да го чакат, та тръгна по-рано. След него дядо Колчо – пъргав и жив старец, а последен дядо Гено.

Той беше най-младия от тримата, само на 84 години. Тримата, въпреки почтената си възраст, имаха добра памет, не обичаха да говорят празни приказки и всички ги уважаваха. След тях се появиха Джибрата и жена му. Всички седнаха и кметът започна като домакин.

– Днес сме се събрали по не особено добър повод. Тези хора тук… – бай Станчо посочи семейството отпред – Искат да се развеждат. Вие тримата, (той се обърна към старците, които бяха до него) като най-мъдри и опитни хора се надявам да помогнете да постигнем споразумение и семейството да остане цяло. Искам да се изслушвате и да не се прекъсвате! Нека започнем от тебе Даньо, кажи пред нас какъв е проблема?

– Ами, госи’н кмете, тя…. моята нали я знаете каква е – Джибрата трудно подбираше думи. – Все мърмори, все недоволна..дет рекъл онзи…За осми март и подарих едни обувки, а тя пак мрънка…, че трябвало да ги занеса на майка си. Давам и заплатата, тя пак недоволна: ,,К’во е туй, ресто ли?“ А пък за пиенето да не казвам, още щом извадя шишето и… като орлица.

Ще ми издере очите, дет рекъл онзи. Ама филмите са и капака, ден и нощ все телевизора зяпа. Сякаш, че играе в тях, ….дет рекъл онзи – Джибрата свърши с изказването и седна.
– Сега имаш думата ти , Елено, да кажеш защо си решила да се развеждате? – бай Станчо я подкани с ръка.
– Аз, такова госи’н кмете, не знам отде да почна. Първо за подаръка му, тези обувки бяха гумени галоши. Е, то на село на токчета все не върви, ама чак пък галоши…Заплатата, дет ви казва я донесе на следващия ден. От 1200 лева бяха останали само 550

Като го питах на заранта, де е бил цяла нощ ми вика: ,,К’во ти става, ма? Не виждаш ли, че сега ставам за работа!“ Кьор-киндил пиян, на работа ще ходи. Ама като врякнах, всичко си каза:,,У Пръдлето бяхме, яли, пили, а нашия бохен плаща. Даже вече и на бой взе да налита:,,Живей ми са, ма. К’во искаш?….“- Даньовица седна без да поглежда мъжа си.

– Чухме изказванията на поканените, нека да видим какво мисли, дядо Гани за чутото?
– Мда-а. За мене вина има у сапо, ама и у брадвата – след тези мъдри думи старецът седна.
– Аз пък ще река, че там дето има грешка, има и прошка – дядо Колчо изрече думите много сериозно и се отпусна на стола.

– Слушах много внимателно и мисля, че пример трябва тука. Виж, Даньо, виж, булка! – дядо Гено посочи голямото щъркелово гнездо на стълба пред кметството. Тези птици, знаят какво е обич. Цял живот са заедно и никога не се разделят. Любят се, гледат си малките и са щастливи  – всички погледи се обърнаха към двата щъркела.

Преплитаха шии една в друга, а с клюновете – внимателно разресваха пера, бяха трогателни в нежността си. Приличаха на ангелски създания дошли да покажат на всички как да живеят и как да обичат. Старецът направи малка пауза и допълни. – А вие не гледайте само себе си, ами помислете и за вашите деца.

Кметът отново взе думата:
– Гостите се изказаха за вашите проблеми. Какво мислиш, Даньо, за думите на тримата?
– Може да са прави. Сигурно имаме вина….дет рекъл онзи. Аз обичам още жената и не искам да се разделяме.

Обещавам ……да си взема поука от грешките и вече да не ги повтарям..дет рекъл онзи.
– А ти, Елено, какво ще кажеш за всичко дето чу? – бай Станчо попита напрегнат жената. По челото му вече бяха избили капки пот.
– Съгласна съм със старците и няма да продумам вече за развод, …..ако се оправи. Не съм охладняла към него. Ама и за децата не спирам да мисля.

След срещата всички си тръгнаха, остана само кметът с мислите си: ,,Уф, докато ме изберат за нов мандат, голям зор ще видя.“
Няколко дни по-късно, бай Рачо Чобана като прибра овцете от паша каза, че видял в Герена единият щъркел умрял. Цялото село излезе да види гнездото. Другият щъркел кръжеше високо в небето. Изведнъж се стрелна рязко надолу, падна като камък на мегдана и повече не трепна. Бялата перушина се обагри с кръв. Всички се натъжиха, а булка Даньовица заплака.
– Боже, каква обич само…като в ,,Козият рог“ – едва промълви тя, докато триеше сълзите си.