Успелите споделят

Светослав Иванов е роден на 30 ноември 1983 г. в София. Той е възпитаник на ФЖМК на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Започва кариерата си в „Дарик радио“, където печели 3 престижни награди. През 2007 година става част от екипа на bTV, като днес е водещ на предаването „120 минути“, което стартира в деня на раждането на дъщеря му Йоанна.

Автор е на книгата пътепис „Там, където загинаха дърветата“ и на филмите: „Бегълци в Лондон“, „Полумесец в короната“, „Пътят след София“, „Иран на Хомейни“, както и на множество репортажи от горещи точки по света. Светослав Иванов е трикратен носител на наградата „Репортер на годината“, връчвана ежегодно от нюзрума на bTV.

Представям ви един дълбок разговор за професията на журналиста, мечтите, надеждите... и България.

Какво те привлече към журналистиката? Как пламна искрата?

Това е много труден въпрос. В училище ми вървяха по-скоро хуманитарните предмети. Още тогава, като ученик, осъзнавах силата на словото, докато четях произведенията на класиците. Не се шегувам. Например, „Епопея на забравените“. Когато четеш нещо подобно, си казваш: Господи, колко силно могат да въздействат думите!

След това, когато минаха няколко години, научих повече неща за българските революционери. Запознах се с техния живот и път. Всъщност разбираш, че тях ги обединява едно нещо -

и Ботев, и Раковски, и Каравелов, и Захари Стоянов - всички те са журналисти.

Т.е. те са търсили начин да изразят това, което чувстват. Това, което е в тяхната душа. И са го направили по такъв начин, че са останали в историята. Разбира се, историческият период е бил такъв. Те са останали като едно свидетелство за българската душевност. Това ме запали. Самата мисъл за влиянието и силата, която може да има словото върху човека. 

А какъв е твоят начин за въздействие?

На първо място, мисля, че когато говорим на хората, трябва да бъдем честни. Много е важно какво излъчваш чрез думи си. Думите могат да опияняват. Думите могат да хвърлят хората в крайности. Думите могат да манипулират. Аз нямам големи амбиции да бъда запомнен с нещо. Просто искам да излъчвам нормалност и да изразявам това, което мисля... това, което чувствам. Това, което смятам за редно и нередно, добро и лошо. Когато аз се обръщам към зрителите или читателите, винаги съм честен с тях. Това съм аз. Просто искреност.

Да! Може би това е отговорът - искреност!

И все пак. Искам и чрез тези думи хората да спрат да гледат надолу. Да вдигнат малко глава. Да разберат, че ние нито сме много зле, нито сме прекалено изолирани от света, нито че нещо уникално се случва тук. Напротив, това, което се случва в България, се диктува от едни тенденции, зараждащи се много назад във времето - и на Запад, и на Изток. Така че хората трябва да започнат да вървят по-изправени, да спрат да гледат в земята и да започнат да се гледат в очите. Имайки предвид всичко, което се случва около нас.

В този ред на мисли... вече все повече хора спират да гледат новини, защото съдържанието им е изпълнено с негативизъм, ужас, страх. Някак си добрата новина липсва. Сякаш тя не съществува. Мислиш ли, че един ден българският зрител ще включи телевизора и ще види баланс между важното, негативното и позитивното?

Българските медии не са по-различни от медиите в Европа например. Колкото и да се самобичуваме, че сме назад по отношение на свободата на словото, аз мисля, че тук - в България - журналистите вършат своята работа. Както и да звучи това. Благодарение на достойни български журналисти, ние знаем кой - кой е. Още от 89-а година насам, ние знаем кои са българските политически играчи, кои са техните уязвимости, зависимости, кои са техните прякори, кой какво открадна, кой на кого е човек. Това не го знаем от пророчествата на гледачки.

Проблемът е по-скоро в институциите. Става така, че работата на журналиста няма последствие. След като журналистите направят своите разследвания, те оставят зрителите да правят своите изводи. Но институциите са тези, които трябва да продължат тяхната работа. Както става по света, където има силни институции и силна правораздавателна система.

Колкото до негативните новини... Да, много са. Всички си даваме сметка, че те стресират хората. Но западната медийна концепция е такава. Червената лампа е сигнал, че нещо се случва. Нещо, което може да е частен случай, но може да има много голямо влияние върху някои групи от хора. Това е една червена лампа за институциите, че трябва да се намесят. И когато те се намесят качествено, тези новини ще спрат. Тази червена лампа е и за обществото... че нещо трябва да се промени.

Когато ние самите започнем да се променяме и новините ще започнат да се променят.

Разбира се, има и много псевдоновини. Но тях не искам да ги коментирам. Вие сами избирате дали да ги гледате, или не.

Добрите новини винаги ще заслужават нашето внимание. Има ги. Те са в рубриката на bTV „Вярваме в доброто“, във вашия сайт - uspelite.bg. Вижда се и интересът към тях. Но тази универсална стратегия на алармиране на обществото, насочването на вниманието към трагичността... не знам кога ще се изчерпи.

Антон Хекимян и Светослав Иванов 

В студиото на „120 минути“ ти гостуват много и различни известни хора. Всеки със собствената си история, енергия, мнение. Какво е чувството да се потопиш в техния свят, макар и за кратко?

Абсолютно си права за енергията. Когато говориш с един човек, когото не познаваш, ти усещаш неговата енергия. До скоро не вярвах в това. Но винаги има среща на енергии - те или се насочват в еднаква посока, или се сблъскват. Случвало ми се е да се получи сблъсък с гости, с които не съм очаквал конфликт предварително. Идвали са хора, които са оставяли незабравими спомени в мен след своето участие. Посрещам и третирам с уважение всички. Отнасям се към хората като към личности. Най-малкото, защото за да са в студиото на „120 минути“, те са били поканени от екипа.

Ние много внимателно подбираме гостите си. Гледаме да не говори всеки. Не защото делим хората на добри и лоши, медийно употребени или неупотребени. Аз мисля, че всеки носи своето послание и това послание е хубаво да бъде излъчено в правилния момент. Това е ролята на едно предаване. Всеки един от тях може да обогати зрителите - да запомниш нещо от него. Да чуеш неговата история.

Когато гостът е политик, се бориш да получиш отговори на важни въпроси. Когато той започне да се измъква, най-доброто, което можеш да направиш, е да покажеш на хората начина, по който се измъква.

Ние залагаме на положителни послания.

Например чрез рубриката на Вяра Деянова, на Леда Цветкова. Търсим баланс. Особено заради младите, защото те са изключително критични... изключително образовани... изключително търсещи и изискващи. За да не остават с горчив привкус, когато предаването свърши.

Светослав Иванов с Генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен в студиото на „120 минути“

Снимка: Ладислав Цветков

От какво се нуждае българската журналистика?

Българската журналистика се нуждае от малко повече самочувствие. Има много българи, които са на отговорни позиции по света. Мой приятел е продуцент на NewsHour на ВВС. Познавам българи, които работят в The New York Times. Имаме журналисти, които работят по целия свят. Знаеш ли... днес никой не може да те спре, когато се занимаваш с журналистика. Вече няма две телевизии и три вестника, които могат да бъдат контролирани. Това е много стара концепция.

В днешния свят много зависи как вършиш работата си, защото обратната връзка никога не е била по-лесна - чрез социалните мрежи. Стъпиш ли на криво, хората те разкъсват. И няма връщане назад... Така че всяка голяма медия си дава сметка за това. Аз си мисля, че живеем във времето, в което цензурата изчезва за сметка ОБАЧЕ на завръщането на някои стари клишета. И тук ще ти дам пример за медиите на Запад и на Изток. Имам чувството, че със завръщането на новата Студена война - противопоставянето Запад-Изток - медиите започват отново да се държат като от миналото.

Аз се кълнях допреди година в едно американско списание. Бях му абонат. Докарваха ми го всяка седмица от Холандия. Плащах по 200 долара на година - не че е много, но го правех от студент. От него се научих да конструирам текстовете си. Харесваше ми как се пише в него. Та това списание от година започна да се държи като една пропагандна трибуна за оплюване на всичко, което е на Изток. Не говоря само за Русия или за нашия регион.

Отново държавите ни се наричат „сателити“. Извинявай, ама това е опростенческо. Това е обидно за всички млади българи, които учат в най-престижните университети на Америка. В днешния свят никой не може да ни нарича „сателити“. Има объркани политически елити. Има и хора, които са по-далновидни, виждащи във времето. Европа се променя много по-бързо, отколкото си мислим. В Америка избраха Тръмп за президент. Това ще окаже влияние върху целия ни континент. Върху начина, по който възприемаме политическите елити.

Ти си автор на репортажи от горещи точки на света, сред които Ирак, Иран, Либия, Палестина, Израел, Ливан и много други. Колко всъщност е различен близкоизточният свят от нашия?

България е рай, в сравнение с това, което се случва на Изток. България е една красива държава, на която Господ е дал много. Дал е, за добро или за лошо, един много критичен народ. Но ние много разпиляваме енергията си. Вместо да градим, ние се противопоставяме едни на други. Което ни коства целия хал, на който се намираме в момента.

Винаги съм се радвал, когато съм се връщал от близкоизточните държави... държави, в които живеят много изплашени хора, държави с изкуствено начертани граници, които по мои прогнози тепърва ще се преначертават. Има държави, които ще се разпаднат. Има държави, които влизат в цикличност от нови и нови конфликти. Най-тъжното е, че ние, на нашия континент, не правим особено много, за да спрем тези конфликти. Но правим особено много, за да печелим от тях, продавайки им оръжия.

Обявен си за репортер на годината три пъти. Как се постига този успех?

Само когато спечелиш уважението на своите колеги, защото наградата „Репортер на годината“ е награда, която се дава от нюзрума на bTV. А това става само когато показваш техния принос за телевизионния продукт. Много често зрителите си мислят, че авторът е един, но телевизионният продукт има много автори. Един журналист в телевизията е нищо без добър оператор и добър монтажист. А аз работя с едни от най-добрите. Така че е много хубаво, че животът ме срещна с тях.

Моят личен подход е следният: винаги се опитвам да ангажирам екипа с това, което правя. Ако отиваме в чужбина, те са наясно къде отиваме, какво ще правим, какво очакваме да се случи, какъв краен продукт ще излезе... и колко хубаво ще стане! Е няма как след това операторът и монтажистът да не дадат всичко от себе си!

В телевизията добрият продукт е винаги плод на екипна работа. Например, предаването „120 минути“ не би било толкова успешно без перфектното продуциране на Ралина Тропанкева.

Каква е България в твоите мечти?

Тя е едно място, на което хората осъзнават, че могат да постигнат всичко, ако спрат да се делят - на червени и сини, красиви и грозни, умни и глупави. Такива разделения няма. Това са клишета! По принцип народите се обединяват, когато преминат през национална трагедия. Надявам се, че това не е нашият път.

България има невероятен потенциал за...?

... за всичко, което поискаме, стига хората да започнат да възприемат професиите си като призвание. 

С какво послание ще се обърнеш към младите българи?

То е много просто: Бъдете горди, че сте българи! Бъдете граждани на света, но никога не забравяйте, че сте българи!

Скритата ти страст е писането на къси разкази. Кога най-после ще събереш смелост, за да ги споделиш с нас?

Когато събера достатъчно, така че да ти отнеме повече от 24 часа, за да ги прочетеш! (усмихва се)

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.